Хиляда сияйни слънца

— Нека да дойдат. Колкото до мен, ще ги посрещна с цветя.

Този ден излязоха и четиримата. Рашид ги качваше от автобус на автобус, за да поздравят своя нов свят, новите си управници. Във всеки съсипан район Мариам откриваше хора, които сякаш изникваха от развалините и се стичаха по улиците. Видя старица с вяла беззъба усмивка да прахосва шепи ориз, които хвърляше по минувачите. Двама мъже се прегръщаха край изтърбушено здание, а над главите им изсъскаха и изпукаха няколко фишека, хвърлени от покатерили се по покривите момчета. Националният химн гърмеше от касетофони и се конкурираше с клаксоните на колите.

— Гледай, Маям! — Азиза посочи група момчета, които тичаха надолу по Джаде Майуанд. Те размахваха юмруци във въздуха, влачеха вързани на конци ръждясали тенекиени кутии и крещяха, че Масуд и Рабани са се изтеглили от Кабул.

Навсякъде се разнасяха викове: Аллах-у-акбар!

От един прозорец на Джаде Майуанд висеше чаршаф. На него някой беше изписал с големи черни букви три думи: зенда бад талибан! Да живеят талибаните!

Докато вървяха по улиците, Мариам забеляза още надписи — по прозорците, на табели по вратите, на флагчета по антените на колите, — които гласяха все същото.

По-късно този ден Мариам за пръв път видя талибаните на площад „Пущунистан“, където отидоха с Рашид, Лайла и Азиза. Там имаше огромна тълпа. Хората протягаха шии, скупчваха се около синия фонтан в средата, влизаха във високото сухо корито. Всички се опитваха да видят какво става в края на площада близо до ресторант „Хайбер“.

Рашид запровира огромното си тяло през тълпата, за да им проправи път до мястото, където някой говореше в мегафон.

Когато го видя, Азиза изпищя и зарови лице в бурката на Мариам.

Мъжът с мегафона беше слаб млад човек с черен тюрбан и брада. Беше се качил на някакво скеле. В свободната си ръка държеше гранатомет. Недалеч от него двама окървавени мъже висяха на въжета, закачени на светофарите. Дрехите им бяха разкъсани, а подпухналите им лица — моравочервени.

— Познавам единия — каза Мариам. — Онзи вляво.

Някаква млада жена пред нея се извърна и каза, че това е Наджибула. Другият бил брат му. Мариам си спомни пълното мустакато лице на Наджибула, усмихващо се от билбордове и витрини през съветските години.

По-късно щеше да чуе, че талибаните го отвлекли от убежището му в щабквартирата на ООН близо до двореца Дароламан и след като го измъчвали с часове, завързали краката му за камион и влачили безжизненото му тяло по улиците.

— Той уби много, много мюсюлмани — викаше в мегафона младият мъж. Говореше на фарси с пущунски акцент, после премина на пущу. Подсилваше думите си, като сочеше към обесените със своя гранатомет. — Престъпленията му са известни на всички. Той беше комунист и кафир. Ето как постъпваме с неверниците, които вършат престъпления против исляма!

Рашид се хилеше глупаво.