Пръв сред римляните (Част I: Коварни планове)

До стената беше опряна дълга, тясна маса, върху която бяха струпани няколко дървени шкафа, издялани във формата на миниатюрни храмове: единствените реликви, останали от славния някога род на Корнелий Суланите. Всичко, което Луций Корнелий беше наследил от баща си, всичко, което баща му не бе успял да продаде за пиене, по-вероятно, защото не си беше намерил купувач, отколкото, защото сърцето не би му позволило да се раздели с тях. Шкафовете бяха пет на брой, всеки от тях представляващ куб с размери две на две на две стъпки; пред всеки стояха две колони, а между тях бяха изрисувани дървени вратички; отгоре пък фронтон с изваяни миниатюрни копия на скулптури на върха и по краищата, а върху антеблемента под фронтона изписано нечие име. Първото беше на легендарния прародител на цялата фамилия на Корнелиите, сиреч и на седемте й патрициански разклонения; второто — на Публий Корнелий Руфин, консул и диктатор преди повече от двеста години; третото на сина му, два пъти консул и веднъж диктатор по време на Самнитските войни, по-късно изгонен от Сената, задето скришом си присвоил някаква сребърна посуда; четвъртото на първия Руфин, наречен Сула, през целия си живот жрец на Юпитер; и последното на неговия син, претора Публий Корнелий Сула Руфин, известен с това, че е организирал първите „луди Аполинарес“, игрите в чест на Аполон.

Сула си избра шкафа с името на най-стария Сула и внимателно отвори вратичката му, опасявайки се да не повреди дървото, което с годините на нехайно отношение бе станало твърде крехко и можеше да се строши между пръстите. Навремето цветовете му са били ярки, а мъничките релефни фигурки — ясно очертани, но сега шарките се бяха изгубили, а миниатюрите — изпочупени. Един ден Луций Корнелий се беше зарекъл, че на всяка цена трябва да намери пари не само за възстановяването на домашните реликви, но и за нов дом, където да ги изложи гордо насред просторния атрий. Така или иначе, за момента те щяха да му послужат за скривалище на двете шишенца и на кутийката с бял прах, а от тях най-удобен изглеждаше шкафът с името на Сула, фламен Диалис, за времето си най-святата личност в цял Рим — служителя на Юпитер Оптимус Максимус.

Вътре в самия шкаф се намираше восъчната маска на прадядото, изляна върху лицето му и украсена с перука, която да я превърне в едва ли не точно копие на човека, когото изобразяваше. Дори очите си стояха на мястото и се блещеха срещу Сула, по-скоро сини, отколкото сиви; кожата на Руфин беше светла, но не чак толкова, колкото на правнука, косата, гъста и заплетена на множество къдрици, също беше червеникава, но повече с цвят на морков, отколкото на злато. Около маската беше оставено достатъчно празно място, за да може човек да бръкне зад нея и да я откачи от дървената имитация на глава, върху която беше закрепена. За последен път лицето на прадядото се беше показало на бял свят при погребението на Сула Старши, за чието заплащане синът и до ден-днешен предпочиташе да не си спомня, като се има предвид каква противна личност уреждаше нещата.