Освободена любов
- Автор: Уорд Дж. Р.
- Серия: Братството на черния кинжал #5
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Переводчик: Надя Баева
- Жанр: Любовно-фантастические романы
Электронная книга - «Освободена любов». Краткое содержание книги:
В сенките на нощта в Колдуел, Ню Йорк, бушува ожесточена и смъртоносна война. Последните вампири са безмилостно преследвани и избивани от Обществото на лесърите — организация на лишени от души ловци, които не се спират пред нищо, за да унищожат враговете си. Шестима изключителни воини, най-добрите бойци на вампирите, обединени в Братството на черния кинжал, имат за задача да спасят расата си от гибел.
Вишъс, син на Блъдлетър, притежава гениален ум и твърдо като камък сърце. Израснал в лагера на баща си — един от най-страшните и садистични воини — неговото минало е изпълнено със страдание.
Ви е измъчван от кошмарни спомени и намира успокоение единствено в кървавите битки с враговете си, а любовта и емоциите са му чужди. При една от самостоятелните си акции е тежко ранен и попада в човешка болница, където е оставен на грижите на доктор Джейн Уиткъм…
Джейн е отдадена на работата си като хирург и спасява живота на Вишъс. Той разкрива най-съкровените си тайни и тя навлиза в неговия свят, за да стане част от съдбата му…
Джейн за малко не зяпна от учудване.
— Не ми чети мислите.
— Извинявай. Нямах намерение. Просто се случи.
Тя прочисти гърло, като се опита да не обръща внимание на това, колко невероятно изглеждаше той, изправен на крака. Облечен в карирано
долнище на пижама «Блек Уоч» и черна, прилепнала тениска, той се
движеше бавно, но със смъртоносна самоувереност, която беше
зашеметяваща.
За какво бяха говорили?
— Откъде знаеш, че няма да избягам?
— Няма да обърнеш гръб на нуждаещ се от медицинска помощ. Не е в
природата ти, нали така?
По дяволите. Познаваше я прекалено добре.
— Да, вярно е — потвърди той.
— Престани.
Ред Сокс погледна към Джейн и пациента.
— Способностите ти да четеш мисли са се върнали?
— С нея ли? От време на време.
— Долавяш ли нещо от останалите?
— Не.
Ред Сокс намести шапката си.
— Кажи ми, ако доловиш нещо от мен, става ли? Има мисли, които
искам да си останат лични, ако ме разбираш.
— Ясно. Въпреки че понякога не мога да се спра.
— Именно заради това, когато съм около теб, ще мисля само за
бейзбол.
— Слава Богу, че не си фен на «Янкис».
— Не произнасяй тази дума. В смесена компания сме.
Не си казаха нищо повече, докато се движеха през тунела, а Джейн се
зачуди дали не си е изгубила ума. Би трябвало да е ужасена в това тъмно
подземие, придружена от двама огромни вампири. Но не беше. Странно, но се чувстваше на сигурно място… сякаш пациентът й би я защитил, защото й беше дал дума, а Ред Сокс би направил същото, защото двамата
бяха свързани.
Къде беше логиката във всичко това?
Извикайте С 77 0О. После К-Х-О У M! Какво изписа? ОТКАЧАЛКА.
Пациентът се наведе към ухото й.
— Не си те представям като главна мажоретка, но си права, че ще
унищожим всичко, което само би те стреснало дори — изправи се като
една гигантска маса от тестостерон в пантофи.
Джейн го потупа по ръката и направи знак с показалец да се наведе
отново към нея. Когато го направи, тя прошепна: — Страх ме е от мишки и паяци, но не е нужно да вадиш оръжието си
и да отваряш дупка в стената, ако срещнем такива, разбрахме ли се?
Капан или навит на руло вестник също вършат работа. А и после няма да
има нужда от ремонт. Само казвам.
Побутна го, за да му покаже, че това е всичко, и се съсредоточи върху
тунела пред себе си.
Ви се засмя. Отначало малко сковано, но после все по-гръмко и тя
усети, че Ред Сокс я наблюдава. Срещна погледа му с нежелание, очаквайки да види някаква форма на неодобрение. Но вместо това видя
облекчение. Облекчение и одобрение, когато мъжът… вампирът… каквото
там беше, погледна към нея и приятеля си.
Джейн се изчерви и отклони поглед. Това, че той не се състезава с
нея за мястото на най-добър приятел на Ви, не би трябвало да му носи
бонус точки. Ни най-малко.
Около сто метра по-нататък стигнаха до не много стръмно стълбище, което водеше до врата, чийто заключващ механизъм беше с размерите на
главата й. Пациентът й се приближи и въведе кода, а тя си представи, че
ще се озоват на място, достойно за агент 007.
Нищо подобно. Беше килер с рафтове, пълни с папки, тонер касети за
принтер и кашони с документи. Може би от другата страна…
Не. Беше обикновен офис. Нормален работен кабинет за среден
ръководен персонал с бюро, въртящ се стол, етажерки за папки и
компютър.
Добре, без Джери Брукхаймър и «Умирай трудно». По-скоро като
реклама за застрахователна компания. Или пък фирма за ипотеки.
— Насам — обади се Ви.
Минаха през стъклена врата и поеха по необозначен, боядисан в бяло
коридор, докато не се озоваха пред двойна стоманена врата. Отвъд нея се
намираше спортна зала, достатъчно голяма, че да побере баскетболен мач, среща по борба и волейболен турнир едновременно. Върху лъскавия под с
цвят на мед лежаха сини постелки. А пред една малка трибуна висяха
боксови круши.
Много пари. Огромни суми. Как бяха успели да построят всичко това, без хората да забележат? Сигурно съществуваха много вампири. Нямаше
друг начин.
Строители и архитекти. Вероятно способни да минават за хора, ако се
наложеше.
Генетикът у нея имаше сериозно поле за размисъл. Ако шимпанзетата
притежаваха деветдесет и девет процента от човешкото ДНК, то колко
близо бяха вампирите? И от гледна точка на еволюцията как този друг вид
се бе отклонил от шимпанзето и хомо сапиенс? Би дала всичко, за да
хвърли поглед на двойната им спирала. Ако наистина се канеха да
изчистят съзнанието й от спомени, преди да си тръгне, медицината губеше