Денят на змията

Мик се вторачи в странното сияние на галактиката, смаян от красотата и величествеността й и ужасен от извода, до който стигна за значението й. Затвори очи, отчаяно опитвайки се да проясни съзнанието си.

„Доминик…“

Изправи се, отвори очи и огледа останалата част на странното помещение.

Стоеше на метална решетка, крепяща люка, който затваряше цилиндричната шахта. На десетки метри отдолу, изпълвайки дъното като езеро в планински кратер, имаше блестяща огледална повърхност, отразяваща танцуващите яркочервени пламъци. От развълнуваното море от разтопен метал се издигаше черен като абанос пушек.

Мик се обърна към блестящата стена от нажежена до червено жарава. Под пламъците имаше решетеста фасада, която опасваше цялата вътрешна страна на камерата. От малките дупки по периферията струяха газове, досущ топлинни изпарения над асфалтов път в пустиня.

„Дали тунелът е… вентилационна шахта?“

Вторачи се в сюрреалистичните пламъци, които нито горяха, нито поглъщаха нещо, а пълзяха право нагоре като бушуваща река от кръв. В главата му се въртяха трескави мисли. „Мъртъв ли съм? Може би съм умрял в подводницата и се намирам в ада?“

Свлече се в края на платформата. Беше твърде изтощен и зашеметен, за да се движи.

И в същия миг забеляза, че неопреновият му костюм се е скъсал и на дясното коляно има рана, която кърви обилно. Озадачен, той докосна горещата кръв.

Кръвта му беше синя.

„Къде съм? Какво става с мен?“

Сякаш в отговор на въпросите му, някъде в езерото лумна мощна енергийна вълна, досущ мълния. Мик се наведе, опитвайки се да я види по-добре през стъклото на замъглената си маска.

И после стана друго странно нещо. Докато той махаше маската, от повърхността на езерото се надигна мощна вълна от невидима енергия, която блъсна ръката му. Маската застана във въздуха на около метър над главата му.

Мик се изправи и когато посегна да я вземе, усети силно поле от електромагнитна енергия, което започна да вибрира в мозъка му.

Той посегна слепешком към кислородната бутилка. Пред замъгленото му зрение затанцуваха огромни пламъци. Мик падна по гръб върху метала, пое кислород и затвори очи, защото му се зави свят.

Майкъл…

Мик отвори очи и затаи дъх.

Майкъл…

Той се вторачи в езерото. „Халюцинирам ли?“

Ела при мен, сине.

— Кой ме вика?

Липсваше ми.

— Кой си ти? Къде съм? Какво е това място?

Наричахме го частното ни чистилище. Спомняш ли си, Майкъл? Или гениалният ти ум най-после се е предал след толкова много години в психиатричната клиника?

Сърцето на Мик започна да бие като обезумяло. По зачервените му страни се застичаха парещи сълзи.

— Татко? Наистина ли си ти? Мъртъв ли съм? Къде си, татко? Не те виждам. Как е възможно да си тук? Къде се намираме?

Ела при мен, Майкъл, и ще ти покажа.

Като насън, Мик направи крачка и падна в езерото.

— По дяволите!

Погледна надолу. Съзнанието му беше завладяно от онова, което докладваха сетивата му. Беше в безтегловност и се рееше над сребристата повърхност на изумруденозелена възглавница от енергия, която проникваше във всеки мускул на тялото му и го опияняваше. Почувства прилив на енергия, която минаваше през костите му и излизаше през черепа му. Косите му се изправиха. Уплаши се. Усети, че кислородната бутилка се отдалечава от гърба му, и побърза да затегне колана, после отново лапна дихателната тръба.

Ела при мен, Майкъл.

Мик направи крачка и плавно се понесе над енергийното поле. Събра смелост, направи още пет-шест крачки и се плъзна над огледалната повърхност на езерото. Имаше чувството, че е ангел без крила, насочван от невидима сила.

— Татко?

Още малко…

— Къде си, татко?

Мик се приближи до отсрещната страна на огромна черна платформа, извисяваща се на десетина метра над блестящата повърхност. Обзе го ужас, когато осъзна, че не може да спре и че инерцията на този безтегловен свят го води към нещо пряко волята му.

Ти си мой.

Мик изпадна в паника и се обърна, за да избяга, но краката му само безпомощно се размахваха. Нещо го понесе нагоре и далеч от повърхността на езерото. Той се преобърна по корем, като безуспешно се опитваше да се вкопчи в енергийното поле. Изведнъж някакво силно, леденостудено и зло присъствие го дръпна назад към платформата.