Наследството на Карл Велики [bg]
- Автор: Берри Стив
- Серия: Котън Малоун #4
- Год: 2008
- Язык: болгарский
- Год: Обсидиан
- ISBN: 978-954-769-193-3
- Переводчик: Веселин Лаптев
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Наследството на Карл Велики [bg]». Краткое содержание книги:
— Много, много жалко — въздъхна той, без да я слуша. — Сега той щеше да бъде един прекрасен човек.
Съгласна беше.
— Момчето имаше мечти и амбиции, а ние можехме да му помогнем да ги реализира. Със сигурност щеше да бъде по-добър и от двама ни. — Обърна се да я погледне. — Питам се, какво ли би си помислил за нас сега?
Въпросът й се стори странен.
— В какъв смисъл?
— Държим се зле един с друг.
— Вернер, какво ти става?
— Той може би ни слуша и иска да знае какво мислиш.
Тази работа никак не й харесваше.
— Синът ми щеше да одобри всичко, което върша! — отсече тя.
— Дали? Щеше ли да одобри онова, което направи вчера? Ти уби двама души!
— А ти откъде знаеш?
— Улрих Хен разчисти след теб.
Доротея беше объркана и притеснена, но нямаше никакво намерение да обсъжда подобни въпроси тук, на това свято място. Обърна се към вратата, но съпругът й препречи пътя.
— Този път не можеш да избягаш.
В душата й нахлу притеснение и гняв.
— Махай се!
— Имаш ли представа какво правиш?
— Върви по дяволите, Вернер!
— Нямаш никаква представа за действителността.
Изражението му беше на човек, който не се страхува, нито се притеснява.
— Нима искаш да отстъпя пред Кристел? — любопитно го погледна тя.
— Не знаех, че става въпрос за състезание — отвърна той и изражението му видимо се смекчи. — Мислех си, че е по-скоро предизвикателство. Но аз съм тук, за да ти помогна.
Много й се искаше да разбере какво знае този човек и какво възнамерява да прави, но не можа да се сдържи и горчиво поклати глава.
— Мъртвото дете не може да заздрави брака. — Очите й се забиха в лицето му. — Не ми трябва помощта ти. Вече не.
— Грешиш.
— Искам да си вървя. Ще ме пуснеш ли?
Съпругът й замръзна на място и тя за пръв път изпита истински страх. Вернер беше от хората, които се вкопчват в емоциите като удавник за сламка. Биваше го да вдига скандали, но нямаше сили да ги довърши. Затова не се изненада, когато той се дръпна встрани. Тя побърза да излезе навън.
— Трябва да видиш нещо — подхвърли след нея той.
Тя се обърна. Лицето на мъжа й излъчваше нещо, което отдавна не беше виждала. Самоувереност. Страхът отново я прониза. Той излезе от църквата и се насочи към колата. Тя го последва. Капакът на багажника отскочи с меко изщракване. На слабата светлина се очерта разкривеното лице на Стърлинг Уилкърсън с кървава дупка на челото.
Тя ахна.
— Нещата са сериозни, Доротея.
— Защо? — прошепна тя. — Защо си го направил?
— Ти го използваше, както и той теб — сви рамене Вернер. — Важното в случая е, че той е мъртъв, а аз не съм.
40
Вашингтон
14:40 ч.
Поканиха Рамзи в дневната на контраадмирал Реймънд Дайлс-младши, офицер от запаса на военноморските сили на Съединените щати. Деветдесет и четири годишният мъж, родом от Мисури, беше служил по време на Втората световна война, Корея и Виетнам, след което, в началото на 80-те, беше излязъл в пенсия. През 1971 г. като началник на военноморските операции Дайлс беше подписал секретната заповед за прекратяване на всякакви действия по издирването и спасяването на изчезналата подводница НР-1А. Тогава Рамзи беше лейтенант, на когото Дайлс бе възложил задачата да отплава към Антарктида на борда на „Холдън“ и да му докладва лично. След приключването на мисията Рамзи беше повишен в капитан и назначен в щаба на Дайлс. От този момент нататък възходът му беше бърз и лесен.
Рамзи дължеше кариерата си на този възрастен мъж. Който между другото все още имаше сериозно политическо влияние.
С Дайлс се консултираха всички президенти, включително и сегашният. Всички се съобразяваха с мнението му. Пресата го третираше с респект и благоговение, а мнозина сенатори му демонстрираха уважението си на място — в същата стая, в която току-що въведоха Рамзи. В камината гореше буен огън. Старецът седеше пред нея с вълнено одеяло върху съсухрените колене, а ръката му механично галеше котката с дълга козина, която дремеше в скута му. Той дори си имаше прякор. Наричаха го Зимния ястреб — прозвище, което той много харесваше.
— Винаги ми е приятно, когато се отбиваш при мен — промърмори Дайлс и стрелна госта си с изненадващо бистри очи, скрити между дълбоки бръчки.