Наследството на Карл Велики [bg]

Качиха се на влака за Гармиш, който потегли от мюнхенската гара в 18:40 ч. По време на 80-минутното пътуване Вернер изобщо не отвори уста. Просто си седеше и четеше някакъв мюнхенски вестник. Тя винаги се беше дразнила от начина, по който поглъща всяка дума, дори некролозите и рекламите. Интересуваше го абсолютно всичко, напечатано на хартия. Тя искаше да разбере какво означава това „отиваме да видим сина си“, но реши да запази мълчание. За пръв път от двайсет и три години насам този мъж беше демонстрирал решителност. За нея оставаше да види докъде ще доведе тя.

В момента пътуваха по тъмен път, който ги отдалечаваше от Гармиш, манастира „Етал“ и „Райхсхофен“. На гарата в Гармиш ги бе чакала кола със скрит под предната стелка ключ. Постепенно разбра накъде пътуват: към едно място, което беше избягвала от три години насам.

— Не съм глупак, Доротея — обади се най-сетне Вернер. — Въпреки че ти ме мислиш за такъв.

Тя реши, че няма смисъл да му доставя удоволствие.

— Изобщо не мисля за теб, Вернер.

Той игнорира жилването и продължи да шофира. Слава богу, поне беше спряло да вали. Това шосе пробуждаше спомени, които тя се беше борила да забрави. Спомени с петгодишна давност. Когато колата на Георг беше изскочила от един завой в Тиролските Алпи. Беше отишъл на ски. Звънна й броени минути преди инцидента, за да я информира, че ще отседне в хижата, която винаги беше предпочитал. Поговориха няколко минути за незначителни неща, като всяка майка със сина си.

Оказа се, че това е последният им разговор. После видя единственото си дете, положено в ковчег. Облечено в сив костюм, готово за погребение.

Семейната гробница на Оберхойзер се намираше до стара баварска църква, на няколко километра западно от „Райхсхофен“. След погребението фамилията издигна малък параклис в памет на Георг. През първите две години Доротея го посещаваше редовно и палеше свещи. През последните три го избягваше.

В далечината се появи силуетът на църквата. Зад матираните стъкла на прозорците мъждукаше светлина. Вернер спря пред входа.

— Защо дойдохме? — попита тя.

— Ако не беше важно, нямаше да сме тук, повярвай ми.

Той излезе навън и се насочи към църквата. Тя го последва. Вътре беше пусто, но желязната врата към параклиса на Георг беше открехната.

— Отдавна не си идвала — подхвърли Вернер.

— Това си е моя работа.

— Но аз идвам редовно.

Тя не се изненада. Приближи се към вратата. Пред малкия олтар беше поставено молитвено столче, изработено от мрамор. Над него се виждаше издълбаната в камъка фигура на свети Георги, яхнал сребрист кон. Доротея рядко се молеше и понякога си задаваше въпроса дали изобщо е вярваща. Баща й беше заклет атеист, а майка й — католичка, която не стъпваше в църква. Ако Бог наистина съществуваше, тя можеше да изпитва към Него само гняв, защото я беше лишил от единственото човешко същество, което беше обичала безрезервно.

— Достатъчно, Вернер! — тръсна глава тя. — Кажи какво искаш! Стоим пред гроба на Георг, който заслужава нашето уважение. Не е място да изразяваме своите различия.

— Искаш да кажеш, че уважаваш него, като не проявяваш уважение към мен?

— Ти не ме интересуваш, Вернер. Имаш си свой живот, аз — също.

— Всичко свърши, Доротея.

— Съгласна съм. Бракът ни отдавна се е разпаднал.

— Не това имах предвид. Край на мъжете. Аз съм твой съпруг, ти си моя жена.

— Я не се шегувай! — разсмя се тя.

— Напротив, говоря напълно сериозно.

— А какво те превърна в съпруг така изведнъж?

Той отстъпи към стената.

— Рано или късно живите трябва да оставят мъртвите на спокойствие. Аз вече стигнах до този етап.

— И ме доведе тук, за да ми го кажеш?

Връзката между тях бе започнала с помощта на родителите им. Не беше класически уговорен брак, но все пак беше планиран. За щастие се харесаха и първите им години бяха наистина щастливи. Раждането на Георг им донесе огромна радост. Детството и юношеството му преминаха чудесно. Дълбокото отчуждаване дойде след смъртта му. Примесено с желанието за гневни взаимни обвинения.

— Доведох те, защото така трябва — отвърна Вернер.

— Но аз не съм достигнала етапа, който явно си достигнал ти.