Само един поглед [bg]

Грейс не отвърна нищо.

Когато най-сетне спряха в Бедминстър, Грейс отсече:

— Няма да оставя децата сами.

— Госпожа Олуърт живее ей там — посочи Дънкан. — Можем да останем на входа и да ги наглеждаме.

Приближиха се до вратата. Наоколо цареше тишина, сякаш и въздухът бе застинал. Грейс вдъхна дълбоко мириса на прясно окосена трева. Дънкан натисна звънеца. Грейс имаше чувството, че е от „Свидетелите на Йехова“, дето известяват от врата на врата добрата новина.

Женски глас като онези, с които говорят вещиците от детските филми, изкряка по домофона:

— Кой е?

— Госпожо Олуърт?

Гласът пак кресна:

— Кой е?

— Госпожо Олуърт, аз съм Скот Дънкан.

— Кой?

— Скот Дънкан. Говорихме с вас преди две седмици. За сина ви Шейн.

— Идете си. Нямам какво да ви казвам.

Грейс долови сега бостънския й говор.

— Бихте могли да ни помогнете — продължи да настоява Дънкан.

— Не знам нищо. Отивайте си.

— Моля ви, госпожо Олуърт, нужно ми е да говоря с вас за сина ви.

— Казах ви: Шейн живее в Мексико. Той е добро момче. Помага на бедните хора.

— Трябва да попитаме нещо за негови стари приятели.

И Скот Дънкан погледна към Грейс, кимвайки й да добави нещо.

— Госпожо Олуърт — обади се Грейс.

— Вие пък коя сте? — изграчи още по-бдително старата Олуърт.

— Името ми е Грейс Лосън. Мисля, че съпругът ми е познавал сина ви.

Настъпи тишина. Грейс се обърна, потърси с поглед децата и се успокои, виждайки, че си играят. Крякащият глас попита:

— Кой е вашият съпруг?

— Джак Лосън.

Отново тишина.

— Не го познавам.

Тогава Скот Дънкан каза:

— Имаме една снимка. Бихме искали да ви я покажем.

Вратата се отвори. Госпожа Олуърт беше облечена в домашна роба, която нямаше начин да е била произведена по-късно от кубинската криза и Плая Хирон. Около седемдесет и пет годишна, тя беше от онзи тип огромни лели, които ви прегръщат и вие се губите в пищните им телеса. Разширените й вени бяха като наденички. Очилата й висяха на верижка върху впечатляващия бюст. Леко лъхаше на цигарен дим.

— Нямам цял ден на разположение — заяви тя. — Дайте да видя снимката.

Скот Дънкан й я подаде.

Старицата дълго време я разглежда, без да каже нищо.

— Госпожо Олуърт?

— Защо лицето й е зачертано с кръстче?

— Това беше сестра ми — отвърна Дънкан.

— Май ми казахте, че сте следовател.

— Това е вярно. Сестра ми беше убита. Името й беше Джери Дънкан.

Лицето на госпожа Олуърт пребледня. Устните й потрепериха.

— Мъртва ли е?

— Беше убита преди петнайсет години. Спомняте ли си нещо за нея?

Тя като че ли поомекна. Обърна се към Грейс и попита: