Нощният ловец [bg]

— Мога да ти кажа, че ако не отвориш вратата до две секунди, ще те сложа в багажника си, ще те закарам в управлението, ще те тикна в килия с педерасти и ще забравя къде съм те сложила.

— Просто се опитвах да ви помогна. — Чернокожият се изправи и викна през рамо. — Тавио, отвори!

Вратата се отвори и се стрелнахме напред.

— Кучият му син знае, че тук става нещо, за което не иска да разбера. — Растящото вълнение в гласа й се смесваше с известна развеселеност. — Тази вечер обаче не ни пука за контрабандистите. Къде отиваме?

— Не зная — отвърнах. — Мисля, че трябва да започнем оттам, където е оставил камиона си.

Тя кимна и ускори по пътеката между струпаните контейнери.

— Ако му се налага да пренесе някакво тяло, навярно е паркирал близо до мястото, където отива. — Когато наближихме оградата, тя забави и предпазливо насочи колата на двайсетина метра от камиона. После спря. — Да видим оградата — каза и се измъкна от колата.

Последвах я. Ла Гуерта стъпи върху нещо, което не й хареса, вдигна крак, за да си огледа обувката, и изруга.

Проврях се покрай нея с разтуптяно сърце и тръгнах към камиона. Пробвах вратите. Заключени бяха, а двата малки прозореца отзад бяха боядисани отвътре. Въпреки това стъпих на бронята и се опитах да надникна, но в боята нямаше пролуки. Наведох се и заоглеждах земята. По-скоро почувствах, отколкото чух, че Ла Гуерта е зад мен.

— Какво откри? — попита тя и аз се изправих.

— Нищо. Задните прозорци са боядисани отвътре.

— Можеш ли да погледнеш отпред?

Заобиколих откъм предната страна. Там също нямаше никакви улики. Зад предното стъкло имаше защитен екран, който проваляше всяка възможност да погледна в кабината. Качих се на предната броня, а оттам и на капака, пропълзях отдясно наляво, но и в защитния екран нямаше пролуки.

— Нищо — казах и слязох.

— Добре. — Ла Гуерта ме изгледа някак сънено. Връхчето на езика й едва се подаваше. — Къде отиваме сега?

„Насам — прошепна някой в мозъка ми. — Ей там“. Погледнах вдясно, накъдето сочеха кикотещите се въображаеми пръсти, а после пак Ла Гуерта, която не ме изпускаше от немигащия си поглед на гладна тигрица.

— Аз тръгвам наляво. Ще се срещнем по средата.

— Добре. — Ла Гуерта се усмихна арогантно. — Обаче аз тръгвам наляво.

Положих усилия, за да изглеждам изненадан и разочарован, и предполагам, че успях да възпроизведа някакъв приемлив вариант, понеже тя все така не откъсваше поглед от мен. Накрая кимна и повтори:

— Добре. — И тръгна към първата редица контейнери.