Повест за два града
- Автор: Диккенс Чарльз
- Язык: болгарский
- Переводчик: Димитр Стефанов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Повест за два града». Краткое содержание книги:
Макар историческата тема да е просто повод за коментар върху заобикалящата го действителност, и то главно в Англия, Дикенс се е отнесъл много съвестно към фактологията. Освен прочутото съчинение на Карлайл „Френската революция“, за което говори с възторг в предисловието, той положително е ползувал и други източници, както и лични впечатления от посещенията си във Франция и познанствата си с видни революционни мислители и творци на епохата — Луи Блан, Виктор Юго, Емил дьо Жирарден, а също и с историка на революцията Жюл Мишле. Казват, че темата така го завладяла, че дори писал на Карлайл с молба последният да му изпрати някои съчинения, които бил използувал при написването на своя исторически труд. В отговор Карлайл му изпратил две каруци, пълни с книги. Дори и този анекдот да почива на истина, едва ли е нужно да вярваме, че Дикенс е прочел всичко, писано по въпроса; критиците обаче единодушно признават прецизността на историческите факти в романа. Отношението на Дикенс към революцията е противоречиво — от една страна, той правдиво и убедително посочва неизбежността, с която причинената неправда води до революционна разплата, а от друга, отрича якобинския терор и изобщо революционното насилие като метод. Всички преценки на революционните събития, както и паралелите със стабилната Англия се правят от позициите на буржоазния либерализъм. Дикенс вярва, че по-справедливо човешко общество ще се постигне не чрез социална революция, а чрез революция в духа на отделните човешки същества. Този вездесъщ у Дикенс подтик към духовно извисяване кулминира в романа в романтичния план на развръзката и особено в саможертвата на Сидни Картън.
— Това е факт, наистина — каза Дефарж. Чрез едно небрежно докосване с лакътя жена му му предаде, докато си плетеше и чуруликаше, че най-добре е да отговаря, но съвсем кратко.
— Именно при вас — каза шпионинът — дъщерята е дошла и го е взела заедно с един спретнат кестеняв господин. Как се казваше? С една малка перука — Лори, от банката „Телсън и с-ие“. И са го завели в Англия.
— Това е истина — повтори Дефарж.
— Много интересни спомени — каза шпионинът. — В Англия познавах доктор Манет и дъщеря му.
— Така ли? — рече Дефарж.
— Май не сте чували напоследък за тях? — попита шпионинът.
— Не — отговори Дефарж.
— Всъщност — намеси се мадам, като вдигна очи от работата си и спря да пее — изобщо не сме чували за тях. Научихме, че са пристигнали благополучно и получихме едно-две писма. Но оттогава те лека-полека са си заживели своя живот, както ние нашия, и повече не сме си писали.
— Точно така, мадам — каза шпионинът. — Тя ще се омъжва.
— Ще се омъжва? — пое думите му мадам. — Та тя беше толкова хубава, отдавна трябваше да се омъжи. Според мен вие, англичаните, сте студени хора.
— О, вие знаете, че съм англичанин?
— По езика се познавате — отвърна мадам. — Какъвто езикът, такъв и човекът.
Той не възприе разпознаването като комплимент. Но се възползува максимално от него и го отклони със смях. След като допи коняка си, шпионинът добави:
— Да, мис Манет ще се омъжва. Но не за англичанин, а за един мъж, който като нея е французин по рождение. И понеже говорехме за Гаспар (Ох, горкият Гаспар. Беше жестоко, толкова жестоко!), любопитно е да ви кажа, че тя ще се омъжва за племенника на господин маркиза, заради когото Гаспар беше въздигнат на такава височина. С други думи, за сегашния маркиз. Но той живее инкогнито в Англия, там не е маркиз. Той е мистър Чарлс Дарней. Д’Олней е името на семейството на майка му.
Мадам Дефарж упорито плетеше, но сведението имаше осезателен ефект върху мъжа й. Във всичките му движения зад малкия тезгях — драсна клечка, за да запали лулата си — се долавяше угриженост и ръката му не беше съвсем твърда. Шпионинът нямаше да бъде шпионин, ако не го беше забелязал и записал в ума си.
След като отбеляза този малък успех, независимо дали щеше да се окаже ценен, или не, и понеже нямаше други посетители, за да му помогнат да постигне друг, мистър Барсад заплати онова, което беше изпил, и си тръгна, като намери повод да каже най-общо и по учтив начин, че с нетърпение очаква удоволствието пак да се срещне с мосю и мадам Дефарж. Няколко минути след като той отново се вля във външния свят на Сен Антоан, съпругът и съпругата останаха, тъй както ги беше оставил, в случай че се върнеше.
— Възможно ли е — каза тихо Дефарж, като погледна надолу към жена си, както стоеше и пушеше, облегнал ръка на гърба на стола й — това, което той каза за мамзел Манет, да е истина?
— Понеже той го каза — отвърна мадам, леко повдигайки вежди, — вероятно е лъжа. Но може и да е вярно.
— Ако е вярно… — започна Дефарж и спря.
— Ако е вярно? — повтори жена му.
— Ако работата стане и ние доживеем победата, надявам се заради момичето съдбата да задържи съпруга й далеч от Франция.
— Съдбата на съпруга й — рече мадам Дефарж с обичайния си сдържан тон — ще го заведе там, където трябва да отиде, и ще го доведе до края, който ще го довърши. Това е всичко, което аз пък знам.
— Много е странно… Поне… не е ли странно — каза Дефарж, като почти умоляваше жена си да се съгласи, — че след цялото ни съчувствие към господин баща й и самата нея ти сега отхвърляш името на мъжа й и го поставяш заедно с онова адско куче, което преди малко си отиде?
— Ще се случат още по-странни неща, когато работата стане — отговори мадам. — И двамата съм ги записала тук. Заслужават си го. Това е достатъчно.
При тия думи тя сви плетивото си и не след дълго извади розата от кърпата, която беше увила около главата си. Или Сен Антоан беше усетил инстинктивно, че съмнителното украшение е изчезнало, или следеше кога ще бъде махнато. Във всеки случай много скоро след това хората събраха пак кураж, лека-полека завлизаха в кръчмата и тя придоби обичайния си изглед.
Вечер, когато повече от всяко друго време на деня Сен Антоан се преобразяваше — сядаше по праговете на входните врати и первазите на прозорците и се събираше по ъглите на мръсните си улици, за да подиша чист въздух, мадам Дефарж имаше обичай да ходи с плетиво в ръка от място на място и от група на група — като мисионер. Като нея има много и светът няма да сбърка, ако престане да създава такива същества. Всички жени плетяха. Плетяха безполезни неща, но механичната работа беше механичен заместител на яденето и пиенето. Вместо челюстите и храносмилателните органи се движеха ръцете им. Ако кокалестите пръсти бездействуваха, стомасите щяха повече да се свиват от глад.