Повест за два града
- Автор: Диккенс Чарльз
- Язык: болгарский
- Переводчик: Димитр Стефанов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Повест за два града». Краткое содержание книги:
Макар историческата тема да е просто повод за коментар върху заобикалящата го действителност, и то главно в Англия, Дикенс се е отнесъл много съвестно към фактологията. Освен прочутото съчинение на Карлайл „Френската революция“, за което говори с възторг в предисловието, той положително е ползувал и други източници, както и лични впечатления от посещенията си във Франция и познанствата си с видни революционни мислители и творци на епохата — Луи Блан, Виктор Юго, Емил дьо Жирарден, а също и с историка на революцията Жюл Мишле. Казват, че темата така го завладяла, че дори писал на Карлайл с молба последният да му изпрати някои съчинения, които бил използувал при написването на своя исторически труд. В отговор Карлайл му изпратил две каруци, пълни с книги. Дори и този анекдот да почива на истина, едва ли е нужно да вярваме, че Дикенс е прочел всичко, писано по въпроса; критиците обаче единодушно признават прецизността на историческите факти в романа. Отношението на Дикенс към революцията е противоречиво — от една страна, той правдиво и убедително посочва неизбежността, с която причинената неправда води до революционна разплата, а от друга, отрича якобинския терор и изобщо революционното насилие като метод. Всички преценки на революционните събития, както и паралелите със стабилната Англия се правят от позициите на буржоазния либерализъм. Дикенс вярва, че по-справедливо човешко общество ще се постигне не чрез социална революция, а чрез революция в духа на отделните човешки същества. Този вездесъщ у Дикенс подтик към духовно извисяване кулминира в романа в романтичния план на развръзката и особено в саможертвата на Сидни Картън.
Семейство Дефарж се клатушкаше под звездите в градската кола, докато най-сетне пристигна пред онази врата на Париж, откъдето минаваше пътят им. Както обикновено ги спряха на охранителния пост при бариерата, както обикновено се появиха фенери, за да ги разгледат и проверят. Мосю Дефарж слезе. Той познаваше един-двама от войниците и един от полицаите. С него беше по-близък и двамата сърдечно се прегърнаха.
Когато Сен Антоан отново обгърна семейство Дефарж с тъмнеещите си крила и когато те слязоха в началото на квартала си и се запромъкваха пеша през черната кал и мърша по улиците, мадам Дефарж каза на мъжа си:
— Кажи сега, приятелю. Какво каза полицаят Жак?
— Много малко, но то е всичко, което знае. Пратили… са още един шпионин в нашия квартал. Той предполага, че има още много, но със сигурност знае за един.
— Е, добре — каза мадам Дефарж, като повдигна вежди със студено делови вид. — Трябва да го впишем. Как го казват тоя човек?
— Той е англичанин.
— Още по-добре. Как му е името?
— Барса — отговори Дефарж, като го изговори по френски. Но понеже се бе постарал да научи името съвсем точно, след това й го каза по букви съвършено правилно.
— Барсад — повтори мадам. — Добре. А малкото име?
— Джон.
— Джон Барсад — повтори мадам, след като го измърмори още един път на себе си. — Добре. Знае ли се как изглежда?
— Възраст: около четиридесет години. Ръст: около пет фута и девет инча. Чернокос, мургав. Общо взето, доста хубав. Тъмни очи, тънки черти, продълговато и бледо лице. Орлов нос, но малко накривено, особено извит към лявата буза. Затова и изражението му е зловещо.
— Брей, честна дума, цял портрет стана! — каза мадам със смях. — Утре ще го впишем.
Те влязоха в кръчмата, която беше затворена (наближаваше полунощ), и мадам незабавно зае мястото си зад тезгяха, преброи малкото пари, които бяха прибрани в нейно отсъствие, провери сметките, прегледа книгата, вписа нещо ново, нахока прислужника по всички линии и накрая го освободи да си легне. После изсипа съдържанието на купата втори път и започна да завързва монетите в носната си кърпа на отделни възли, за да бъдат на сигурно място през нощта. През цялото време Дефарж с лула в уста ходеше нагоре-надолу и я поглеждаше с благодушно възхищение, но нито един път не се намеси. Не само в търговията и семейните работи, но и в целия си живот той постъпваше по същия начин.
Нощта беше гореща и кръчмата, плътно затворена и заобиколена от гнусна мръсотия, миришеше на лошо. Обонянието на мосю Дефарж не беше твърде изтънчено, но виното му беше много по-силно на мирис, отколкото на вкус и това се отнасяше и за рома, и за брендито, и за анасоновата ракия. Като дръпна за последен път лулата си, той се опита с дима да отстрани лошата миризма.
— Ти си уморен — каза мадам и вдигна очи, докато завързваше торбичката с парите. — Това са си най-обикновени миризми.
— Малко съм уморен — призна мъжът й.
— И малко унил — добави мадам, чиито очи следяха зорко сметките, но пуснаха един-два лъча и към него. — Хората, хората!
— Но, мила моя — започна Дефарж.
— Но, мили мой — повтори мадам, като твърдо поклати глава, — мили мой! Днес си нещо малодушен.
— Добре де — каза Дефарж, сякаш от гърдите му беше изтръгната някаква мисъл. — Много дълго време мина.
— Дълго я — повтори жена му. — Кога не е било дълго? Отмъщението и наказанието изискват дълго време. Това е правилно.
— Не е нужно много дълго време, за да поразиш някого с гръм — каза Дефарж.
— А колко дълго време е необходимо — попита спокойно мадам, — докато се натрупа заряд за една гръмотевица? Кажи ми.
Дефарж повдигна замислено глава, сякаш поразен от верността на това разсъждение.
— Не е необходимо много време едно земетресение да погълне един град — каза мадам. — Е, добре! Но кажи ми, колко време трябва, за да се подготви едно земетресение?
— Предполагам дълго време — рече Дефарж.
— Но когато е готово, то изведнъж смила всичко пред себе си. А дотогава през цялото време то все се подготвя, но никой не го вижда, нито чува. Това ти е утешението. Запомни го.
Тя завърза един възел със святкащи очи, като че ли удушаваше някой враг.
— Виж какво ще ти кажа — каза мадам, като протегна дясната си ръка, за да подсили ефекта. — Макар че дълго време трябва да върви по пътя, онова нещо вече е тръгнало по него и идва. Казвам ти, че то никога не отстъпва назад и никога не спира. Казвам ти, че винаги върви напред. Огледай се и си помисли за живота на всички, които познаваме, помисли си за лицата на всички, които познаваме, помисли си за гнева и недоволството на Жакерията (Голямо селско въстание през 1358 г. в северните и североизточните провинции на Франция), които растат с всеки час. Могат ли такива неща да траят много дълго! Ами! Не ставай смешен.