Повест за два града
- Автор: Диккенс Чарльз
- Язык: болгарский
- Переводчик: Димитр Стефанов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Повест за два града». Краткое содержание книги:
Макар историческата тема да е просто повод за коментар върху заобикалящата го действителност, и то главно в Англия, Дикенс се е отнесъл много съвестно към фактологията. Освен прочутото съчинение на Карлайл „Френската революция“, за което говори с възторг в предисловието, той положително е ползувал и други източници, както и лични впечатления от посещенията си във Франция и познанствата си с видни революционни мислители и творци на епохата — Луи Блан, Виктор Юго, Емил дьо Жирарден, а също и с историка на революцията Жюл Мишле. Казват, че темата така го завладяла, че дори писал на Карлайл с молба последният да му изпрати някои съчинения, които бил използувал при написването на своя исторически труд. В отговор Карлайл му изпратил две каруци, пълни с книги. Дори и този анекдот да почива на истина, едва ли е нужно да вярваме, че Дикенс е прочел всичко, писано по въпроса; критиците обаче единодушно признават прецизността на историческите факти в романа. Отношението на Дикенс към революцията е противоречиво — от една страна, той правдиво и убедително посочва неизбежността, с която причинената неправда води до революционна разплата, а от друга, отрича якобинския терор и изобщо революционното насилие като метод. Всички преценки на революционните събития, както и паралелите със стабилната Англия се правят от позициите на буржоазния либерализъм. Дикенс вярва, че по-справедливо човешко общество ще се постигне не чрез социална революция, а чрез революция в духа на отделните човешки същества. Този вездесъщ у Дикенс подтик към духовно извисяване кулминира в романа в романтичния план на развръзката и особено в саможертвата на Сидни Картън.
За момент той задържа хубавото лице и се вгледа в характерния израз на челото, а после доближи блестящата златиста коса до своята малка кафява перука с искрена нежност и деликатност, които може и да са старомодни неща, но все пак са от памтивека.
Вратата на стаята на доктора се отвори и той излезе с Чарлс Дарней. Беше толкова смъртно бледен — не изглеждаше така, когато влизаха вътре, — че лицето му просто нямаше капка цвят. Но сдържаността му беше непроменена, въпреки че проницателният взор на мистър Лори откри смътен знак, че същото онова изражение на изплашен беглец го бе споходило съвсем неотдавна като студен вятър.
Той подаде ръка на дъщеря си и двамата слязоха долу при каляската, която мистър Лори бе наел за специалния случай. Останалите ги последваха в друга карета и не след дълго в една близка църква, където нямаше чужди очи, Чарлс Дарней и Луси Манет бяха щастливо венчани.
Освен сълзите, които блестяха сред усмивките на малката групичка, когато церемонията свърши, на ръката на младоженката занадничаха много ярки и искрящи диаманти, които съвсем наскоро бяха освободени от мрачната тъмница на един от джобовете на мистър Лори. Върнаха се в къщи за закуска и всичко тръгна благополучно и накрая златистата коса, която се бе смесила с белите кичури на бедния обущар в парижката мансарда, отново се смеси с тях на прага за раздяла.
Раздялата беше тежка, макар и да не трая дълго. Но баща й я поразвесели и накрая каза, нежно освобождавайки се от прегръдките й:
— Вземи я, Чарлс! Тя е твоя!
Развълнуваната й ръка им помаха от прозореца на каретата и тя изчезна.
Ъгълът беше настрани от погледите на безделниците и любопитните и тъй като приготовленията бяха малко и съвсем обикновени, докторът, мистър Лори и мис Прос останаха съвсем сами. Тогава те се обърнаха към гостоприемната сянка на хладния стар салон и мистър Лори забеляза, че с доктора е станала голяма промяна. Сякаш златистата ръка, която се бе вдигнала там, го бе поразила с отровен удар.
Той, разбира се, се беше сдържал твърде много и подобна реакция, след като причината за сдържането беше отминала, можеше да се очаква. Но мистър Лори се безпокоеше от познатия уплашен и безнадежден поглед. Разсеяният начин, по който той се хвана за главата и мрачно се залута към стаята си, когато се качиха горе, напомни на мистър Лори кръчмаря Дефарж и пътуването през онази звездна нощ.
— Според мен — прошепна той на мис Прос след тревожен размисъл, — според мен не трябва сега да говорим нищо с него и изобщо не бива да го безпокоим. Трябва да се отбия в „Телсън“. Веднага тръгвам и скоро ще се върна. След това ще го изведем на разходка някъде на открито, ще обядваме и всичко ще се оправи.
За мистър Лори беше по-лесно да се отбие в „Телсън“, отколкото да се измъкне оттам. Задържаха го два часа. Когато се върна, той сам се изкачи по старото стълбище, без да попита за прислужника. Тъкмо влизаше в стаята на доктора, когато го спря тихо почукване.
— Боже господи! — каза той сепнат. — Какво значи това?
С ужасено лице мис Прос се доближи до ухото му:
— Аз съм, аз съм. Всичко е загубено — извика тя, като кършеше ръце. — Какво ще кажем на Птиченцето? Той не ме познава и прави обувки!
Мистър Лори се опита да я успокои и влезе сам в стаята на доктора. Пейката беше обърната към светлината, както някога, когато бе видял обущаря зает с работата си, с наведена надолу глава. Беше погълнат от работата си.
— Доктор Манет. Скъпи приятелю, доктор Манет!
Докторът го погледна за миг — малко любопитно, малко сърдито, задето го е заговорил, и после пак се върна към работата си.
Беше съблякъл палтото и жилетката си. Ризата му беше разкопчана на врата, както по-рано, когато се занимаваше с тази работа. Дори лицето му беше станало пак изпито и повехнало като преди. Работеше усилено, нетърпеливо, сякаш някой го е прекъснал.
Мистър Лори погледна предмета в ръцете му и забеляза, че това е обувка с познатата големина и форма. Той взе друга, която лежеше до него, и попита какво е това.
— Обувка за младо момиче — измърмори той, без да вдигне поглед. — Трябваше отдавна да я свърша. Както и да е.