Повест за два града
- Автор: Диккенс Чарльз
- Язык: болгарский
- Переводчик: Димитр Стефанов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Повест за два града». Краткое содержание книги:
Макар историческата тема да е просто повод за коментар върху заобикалящата го действителност, и то главно в Англия, Дикенс се е отнесъл много съвестно към фактологията. Освен прочутото съчинение на Карлайл „Френската революция“, за което говори с възторг в предисловието, той положително е ползувал и други източници, както и лични впечатления от посещенията си във Франция и познанствата си с видни революционни мислители и творци на епохата — Луи Блан, Виктор Юго, Емил дьо Жирарден, а също и с историка на революцията Жюл Мишле. Казват, че темата така го завладяла, че дори писал на Карлайл с молба последният да му изпрати някои съчинения, които бил използувал при написването на своя исторически труд. В отговор Карлайл му изпратил две каруци, пълни с книги. Дори и този анекдот да почива на истина, едва ли е нужно да вярваме, че Дикенс е прочел всичко, писано по въпроса; критиците обаче единодушно признават прецизността на историческите факти в романа. Отношението на Дикенс към революцията е противоречиво — от една страна, той правдиво и убедително посочва неизбежността, с която причинената неправда води до революционна разплата, а от друга, отрича якобинския терор и изобщо революционното насилие като метод. Всички преценки на революционните събития, както и паралелите със стабилната Англия се правят от позициите на буржоазния либерализъм. Дикенс вярва, че по-справедливо човешко общество ще се постигне не чрез социална революция, а чрез революция в духа на отделните човешки същества. Този вездесъщ у Дикенс подтик към духовно извисяване кулминира в романа в романтичния план на развръзката и особено в саможертвата на Сидни Картън.
За първи път, освен в съда, тя го чуваше да говори за периода на неговите страдания. Изпита някакво ново и странно усещане, докато думите му звънтяха в ушите й. Помни ги дълго след това.
— Погледни — каза докторът от Бове, като вдигна ръка към луната. — Гледал съм я от прозореца на затворническата килия и тогава не можех да понасям светлината й. Гледал съм я и толкова съм се мъчил от мисълта, че тя свети върху нещата, които съм загубил, че си удрях главата о затворническите стени. Гледал съм я в състояния на затъпение и апатия и тогава си мислех колко ли хоризонтални линии мога да начертая през пълния й диск и с колко перпендикулярни линии мога да ги пресека. — Той добави с дълбок и замислен тон, гледайки луната: — Спомням си, че и едните, и другите бяха двайсет и двайсетата мъчно се вмъкваше.
Странната възбуда, с която тя слушаше спомените му от онова време, се увеличаваше, докато той ги описваше. Но в начина, по който говореше, нямаше нищо поразително за нея. Докторът просто сравняваше сегашната си радост и щастие със страшното изпитание, което бе свършило.
— Гледал съм я, мислейки хиляди пъти за нероденото дете, от което ме откъснаха. Дали е живо. Дали е родено живо, или ударът, който клетата му майка е преживяла, не го е убил. Дали е син, който някой ден ще отмъсти за баща си. (Имаше един период в затвора, когато изпитвах непреодолимо желание за отмъщение.) Дали е син, който никога няма да узнае съдбата на баща си; който дори може да допусне възможността баща му да е изчезнал по собствена воля. Дали е дъщеря, която ще порасне и ще стане жена.
Тя се приближи до него и го целуна по бузата и ръката.
— Представях си, че дъщеря ми напълно ме е забравнила, даже че изобщо не ме познава и не подозира за моето съществуване. Пресмятах годините й, година след година. Представях си, че се е омъжила за човек, който не знае нищо за мен. Аз бях напълно изличен от паметта на живите и в следващото поколение моето място беше празно.
— Татко! Дори само като чувам, че така си мислил — за една дъщеря, която никога не е съществувала, сърцето ми се къса, сякаш аз съм била това дете.
— Ти ли, Луси? Та нали тези спомени се връщат заради утехата и надеждата, която ти ми донесе. Те просто минават между нас и луната в тази последна нощ. Какво всъщност казах сега?
— Тя не е знаела нищо за теб. Тя изобщо не се е интересувала от теб.
— Да! Но през други лунни нощи, когато тишината и тъгата ми действуваха по различен начин, тия спомени пораждаха у мен едно печално чувство на покой, както всяко чувство, в основата на което лежи болка. Представях си как тя идва при мен в килията и ме извежда от крепостта на свобода. Често виждах образа й на лунната светлина, тъй както сега виждам теб. Само че никога не я прегръщах. Тя стоеше между малкия прозорец с решетка и вратата. Но ти разбираш, че това не е детето, за което ти говоря.
— Фигурата сигурно не. Но образа, представата?
— Не. Това беше нещо друго. То стоеше пред замъглените ми очи, но никога не се движеше. Видението, което умът ми преследваше, беше друго и много по-реално дете. За външния вид знаех само, че прилича на майка си. Другото също приличаше, както и ти, но въпреки това не беше същото. Разбираш ли ме, Луси? Едва ли. Страхувам се, че за да можеш да разбереш тези объркани разграничения, трябва сама да си била затворена в самотна килия.
Въпреки сдържания му и спокоен тон кръвта й изстина, като го слушаше как се опитва да анализира състоянието си.
— Когато бях по-спокоен, си я представях на лунната светлина как идва и ме извежда, за да ми покаже дома, в който живее сърдечният спомен за изгубения й баща. Портретът ми беше в стаята й, а аз самият бях в молитвите й. Тя водеше енергичен, жизнерадостен, полезен живот, но моята клета съдба пронизваше всичко в него.
— Аз бях това дете, татко. Не бях чак толкова добра, но в любовта си бях достойна за него.
— Тя ми показваше децата си — каза докторът от Бове. — Те бяха чували за мен и бяха научени да ме съжаляват. Когато минаваха покрай някой затвор, те се държаха настрана от намръщените му стени, гледаха нагоре към решетките и говореха шепнешком. Тя не можеше да ме освободи. Винаги си представях, че ме връща, след като ми е показала тия неща. След това, дарен с утехата на сълзите, аз падах на колене и я благославях.
— Надявам се, че аз съм била това дете, татко. О, господи, господи, ще ме благословиш ли тъй горещо и утре?
— Луси, аз си спомням тия стари неволи поради това, че днес те обичам повече, отколкото думите могат да изразят, и че искам да благодаря на бога за голямото ми щастие. В най-безумните си мисли никога не съм бил по-щастлив, отколкото съм сега с теб и ще бъдем и занапред.