Последният мохикан

— Тук няма никаква измама! — възкликна Дънкън, като разгледа документа от всички страни. — Ето подписа на Уеб, който показва, че това наистина е заловеното писмо.

— Това е измяна от негова страна! — възкликна най-после горчиво Мънроу. — Той докара безчестие на един дом, който никога досега не е познавал позор, и покри с тежък срам посивелите ми коси.

— Не говорете така — извика Дънкън. — Ние все още сме господари на форта, следователно и на честта си. Нека продадем живота си на цена, която да се стори твърде висока на враговете ни.

— Благодаря ви, момко — възкликна старият човек, като се отърси от вцепенението си. — Вие напомнихте на Мънроу за дълга му, който той сега забрави за пръв път. Ще се върнем и ще изкопаем гробовете си зад крепостните насипи.

— Господа — каза Монкалм, като пристъпи с благородно съчувствие към тях, — вие малко познавате Луи де Сен Веран57, ако смятате, че той е способен да се възползува от това писмо, за да унизи такива храбри мъже или за да си спечели недостойна слава. Чуйте условията ми, преди да си отидете.

— Какво казва французинът? — запита строго ветеранът. — Да не би да се хвали с това, че е заловил един разузнавач с писмо от щаба? Най-добре ще е той да вдигне обсадата и да се изправи пред форт Едуард, ако смята, че ще изплаши неприятелите си с думи.

Дънкън обясни на Мънроу какво бе казал генералът.

— Господин де Монкалм, ние сме готови да ви изслушаме — прибави полковникът по-спокойно, когато Дънкън свърши да говори.

— Да задържите повече форта е невъзможно — каза великодушният му неприятел. — Интересът на моя крал налага фортът да бъде разрушен, но що се отнася до вас и до смелите ви другари, ние не бихме ви отказали никоя привилегия, скъпа за един войник.

— Знамената ни? — запита Хейуърд.

— Занесете ги в Англия и ги покажете на краля си.

— Оръжието ни?

— Запазете си го, никой друг не би могъл да си служи по добре с него.

— А нашето изтегляне и предаването на крепостта?

— Ще бъде извършено така, че да не се урони честта ви. Дънкън се обърна, за да обясни тези предложения на командира си, който го слушаше смаян и дълбоко трогнат от това толкова необикновено и неочаквано великодушие.

— Вървете, Дънкън — каза той, — вървете с този маркиз, който наистина заслужава титлата си. Идете в палатката му и уредете всичко. Доживях да видя на старини две неща, които никога не съм очаквал да срещна в живота си — англичанин, който се страхува да подкрепи приятел, и французин, който е твърде честен, за да се възползува от благоприятното си положение.