Последният мохикан
- Автор: Купер Джеймс Фенимор
- Серия: leatherstocking tales #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Нели Доспевска
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Последният мохикан». Краткое содержание книги:
Действието се развива в Ню Йорк по време на френско-индианската война. Избити са между 500 и 1500 невъоръжени англо-американци (в това число влизат няколко жени и прислужници), които са се предали с чест и достойнство. Отвличени са двете дъщери на английския командир, които в последствие са спасени от Ястребово око — последния мохикан.
Книгата е вънуваща и интригуваща до последния ред. Освен това, тя дава много нови познания за едни далечен и непознат свят.
— Може би сте прав — отвърна Кора, като отново се усмихна, обаче много по-тъжно отпреди. — Чуйте! Случаят вече ни е изпратил приятел тъкмо когато най-много се нуждаем от него.
Дънкън се заслуша и веднага разбра какво искаше да каже. Ниски, тържествени тонове на черковна музика, тъй добре познати в източните провинции, достигнаха до слуха му и го привлякоха към съседната постройка, която вече бе напусната от обитателите й. Там той завари Дейвид да излива благочестивите си чувства. Дънкън почака, докато от спирането на движенията на ръката му разбра, че мелодията бе свършила, и тогава го докосна по рамото, за да привлече вниманието му към себе си, и му обясни с няколко думи какво желае.
— Точно така — отвърна усърдният последовател на царя на Израел, когато младежът свърши да говори. — Намирам, че девойките са много мили, имат мелодични гласове, а и напълно подходящо е, щото ние, които прекарахме заедно толкова опасности, да бъдем пак заедно и когато има мир. Ще се присъединя към тях, когато завърша сутрешното си славословие, на което сега липсва само хвалебствен химн. Няма ли и вие да вземете участие, приятелю? Ритъмът е обикновен, а мелодията е на песента „Саутуел“.
После извади малка песнопойка и много сериозно даде тон. Дейвид започна и завърши песента си с усърдие, което не беше лесно да се прекъсне. Хейуърд се принуди да чака, докато стихът бе изкаран докрай, и когато видя Дейвид Да сваля очилата си и да прибира книгата, продължи:
— Ваша длъжност ще бъде да се погрижите, щото никой да не посмее да се приближи до девойките с някакво грубо намерение или да каже нещо обидно или присмехулно относно злочестината на техния смел баща. В това ваше задължение ще ви помагат прислужниците им.
— Точно така.
— Твърде е възможно индианци или пък отлъчили се от колоната неприятели да ви се натрапят; в такъв случай вие ще им припомните условията на капитулацията и ще ги заплашите, че ще доложите за държането им на Монкалм. Една дума ще бъде достатъчна.
— А ако не бъде, тук имам друго средство, което ще помогне — отвърна Дейвид смирено и самоуверено, като посочи книгата си. — Тук се намират думи, които, като се изрекат или по-право като прокънтят с подходящо ударение и такт, могат да смирят хора и с най-буен нрав: „Защо беснеят така неверниците …“
— Достатъчно — каза Хейуърд, като прекъсна този музикален изблик, — добре се разбрахме, а сега вече е време всеки да се заеме със задължението си.
Гамът с радост се съгласи и двамата заедно тръгнаха да търсят девойките. Кора посрещна своя нов и малко особен защитник ако не радостно, то поне учтиво, а дори и по бледите черти на Алиса проблесна малко от природната й дяволитост, когато поблагодари на Хейуърд за положената грижа. Дънкън се възползува от случая да ги увери, че е сторил всичко, което позволяват обстоятелствата, и че както сам той вярва, ги е осигурил срещу всякакво посегателство. А що се отнася до някаква опасност — тя не съществува. После той с радост заговори за намерението си да се присъедини към тях, щом предвожданите от него войници изминат няколко мили по посока към Хъдзън, и веднага след това си взе сбогом. В това време сигналът за тръгване бе даден и челните редици на английската колона потеглиха. При тоя звук сестрите тръгнаха. Те извърнаха очи и видяха белите униформи на френските гренадири, които вече бяха заели портите на форта. В този момент над главите им сякаш внезапно мина някакъв огромен облак и като погледнаха нагоре, те видяха, че над тях се развяваше френското знаме.
— Да тръгваме — каза Кора. — Това място вече не е подходящо за дъщерите на един английски офицер.
Алиса се вкопчи в ръката на сестра си и заедно с тълпата, която ги заобикаляше, напуснаха плаца.
Като минаваха през портите, френските офицери, които бяха узнали кои са те, им се покланяха ниско, но се въздържаха да им натрапят любезности, които чувствуваха, че може да им бъдат неприятни. Тъй като всички превозни средства и всички товарни животни бяха заети от болните и ранените, Кора бе решила по-скоро да понесе умората, като върви пеш, отколкото да лиши нуждаещите се. И дори много осакатени и изнемощели войници бяха принудени да се влачат зад редиците поради липса на необходимите превозни средства в тази дива местност. Всички обаче се движеха: слабите и ранените стенеха и страдаха; другарите им мълчаха смръщени; а жените и децата бяха обхванати от страх пред неизвестността.
Когато безредната и плаха тълпа напусна защитните насипи на укреплението и излезе в откритата равнина, изведнъж пред очите й се разкри печална гледка. На известно разстояние вдясно и малко назад стоеше френската армия с оръжие в ръце; Монкалм бе събрал войската си веднага, щом гвардията му бе заела укреплението. Французите наблюдаваха внимателно, но безмълвно движението на победените, като не пропускаха да им окажат всички установени военни почести и въпреки успеха си не подхвърляха обиди и подигравки към не тъй щастливите си врагове.