Последният мохикан
- Автор: Купер Джеймс Фенимор
- Серия: leatherstocking tales #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Нели Доспевска
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Последният мохикан». Краткое содержание книги:
Действието се развива в Ню Йорк по време на френско-индианската война. Избити са между 500 и 1500 невъоръжени англо-американци (в това число влизат няколко жени и прислужници), които са се предали с чест и достойнство. Отвличени са двете дъщери на английския командир, които в последствие са спасени от Ястребово око — последния мохикан.
Книгата е вънуваща и интригуваща до последния ред. Освен това, тя дава много нови познания за едни далечен и непознат свят.
Като каза това, ветеранът отново оброни глава на гърди и се върна бавно във форта. Унилият му вид подсказваше на загрижените войници от гарнизона, че се връща като вестител на лоши новини.
След този неочакван удар гордият Мънроу вече не се съвзе и от този момент в решителния му характер настана промяна, която по-късно го заведе в гроба. Дънкън остана да урежда условията на капитулацията. Видяха го да влиза в крепостта при първата смяна на нощния караул и след таен разговор с коменданта пак да излиза от нея. Тогава открито обявиха, че всички военни действия трябва да се прекратят, тъй като Мънроу е подписал договор, по силата на който на сутринта фортът ще бъде предаден на неприятеля. Войниците ще задържат оръжието си, знамената и всичкия си багаж и следователно според военните обичаи ще запазят и честта си.
ГЛАВА XVII
Неприятелските войски, които се бяха разположили в пустошта край Хорикън, прекараха нощта на 9 август 1757 година тъй, както биха я прекарали, ако бяха на най-хубавото поле на Европа. Докато победените бяха мълчаливи, унили и отчаяни, победителите тържествуваха. Ала и скръбта, и радостта имат край. Дълго преди настъпването на часа за сутрешните караули всичко стихна и тишината на безбрежните гори бе нарушавана само от веселото подвикване на някой възторжен млад французин от най-предните постове или от предизвикателните заплахи, носещи се откъм форта, които строго забраняваха приближаването на всякакви вражески стъпки преди уговорения момент. Но дори и тези случайни заплашителни звуци престанаха да се чуват през тягостния час преди разсъмване, когато човек напразно би търсил някакви признаци за присъствието на въоръжените сили, които тогава дремеха край бреговете на „Светото езеро“.
През тези именно мигове на дълбока тишина брезентът, който прикриваше входа на една обширна палатка във френския лагер, бе отдръпнат настрани и един човек излезе вън, на открито. Той бе загърнат в наметало, което може би беше сложил, за да се запази от хладната влага на гарите, но което едновременно служеше и да го прикрие. Гренадирът, който бдеше върху съня на френския командир, го пусна безпрепятствено да мине и му отдаде чест като на по-горен чин. Човекът бързо премина през малкото градче от палатки и се отправи към Уилиам Хенри. Когато непознатият се натъкваше на някой от многобройните часовои, които му препречваха пътя, той отговаряше веднага и изглежда, задоволително, тъй като всички му позволяваха да продължи пътя си, без да му задават повече въпроси.
С изключение на тези многобройни, но кратки прекъсвания той премина безмълвно разстоянието от центъра на лагера до най-отдалечените постове и се приближи до войника, който караулеше най-близо до неприятелския форт. Когато приближи, бе посрещнат с обичайния въпрос:
— Qui va la? (Кой е там?)
— France. (Франция.)
— Le mot d’ordre? (Паролата?)
— La victoire. (Победа.) — каза другият, като се приближи толкова, че войникът да чуе високия му шепот.
— C’est bien. (Добре.) — отвърна часовоят, като отново метна на рамо насочената си напред пушка. — Vous vous promenez bien le matin, monsieur! (Много рано се разхождате, господине!)
— Il est necessaire d’etre vigilant mon enfant. (Трябва да бъдме бдителни, синко.) — забеляза другият, като поотгърна наметалото си и минавайки край войника, го изгледа проницателно и продължи пътя си към британското укрепление. Войникът трепна, а пушката му изтрака силно, когато я вдигна за почест. После я сложи пак на рамо и продължи да се разхожда напред-Назад, мърморейки през зъби:
— Il faut etre vigilant, en verite! Je crois que nous avons la un caporal qui ne dort jamais! (Наистина, трябва да бъдем бдителни. Ама и тоя ефрейтор като че никога не спи!)
Офицерът продължи пътя си, без да даде вид, че е чул думите, които се изплъзнаха от устата на учудения войник, и не се спря, докато не стигна до ниския бряг на езерото, в опасна близост със западната част на укреплението, която се вдаваше във водата. Слабата светлина на месеца бе достатъчна, за да се видят макар и неясно очертанията на околните предмети. От предпазливост той се опря о дънера на едно дърво, където стоя облегнат доста дълго и с дълбоко внимание наблюдаваше тъмните и безмълвни могили на английското укрепление. Той не гледаше към крепостните насипи като безделен или любопитен зрител. Погледът му минаваше от място на място и показваше, че познава добре военното дело и че наблюденията му са подбудени от известно недоверие. Най-после любопитството му, изглежда, бе задоволено и като отправи нетърпеливо очи към върха на източното възвишение, сякаш очакваше появяването на утрото, той се обърна да тръгне обратно, когато лек шум откъм най-близкия ъгъл на укреплението достигна до слуха му и го накара да спре.