Последният мохикан

Съвсем друга сцена се разигра сред англо-американската войска. Щом се даде предупредителният сигнал, там започнаха да се появяват признаци на бързо и принудително оттегляне. Смръщените войници слагаха на рамо празните си пушки и се нареждаха по местата си. Те приличаха на хора с разгорещена кръв от преживяната борба и само желаеха да им се отдаде възможност да отмъстят за унижението, което все още нараняваше гордостта им, макар че бе прикрито от точно спазвания военен етикет. Жени и деца притичваха от място на място; някои носеха оскъдните останки от багажа си, а други търсеха между редиците тези, от които очакваха защита.

Мънроу се появи между мълчаливите си войници твърд, но унил. Очевидно неочакваният удар бе засегнал дълбоко сърцето му, макар че той се мъчеше да понася нещастието си мъжки.

Дънкън бе покъртен от тихата му, но силна скръб. Той бе изпълнил собствените си задължения и сега се приближи до стария човек, за да го попита с какво би могъл да му помогне.

— Дъщерите ми — беше краткият, но изразителен отговор.

— Та нима още не са взети никакви мерки за тях?

— Днес аз съм само войник, майор Хейуърд — каза ветеранът. — Всички, които виждате тук, имат еднакво право да се считат мои деца.

Тези думи бяха достатъчни за Дънкън. Без да губи нито миг, тъй скъп сега, той затича към жилището на Мънроу, за да потърси двете сестри. Намери ги на прага на ниската постройка, вече готови за тръгване, заобиколени от шумна група разплакани жени, които се бяха събрали край това място с инстинктивното предусещане, че тук има най-голяма вероятност за защита. При все че бузите на Кора бяха бледи и лицето й загрижено, тя не бе загубила ни капчица от твърдостта си; но очите на Алиса бяха зачервени и издаваха колко дълго и колко горчиво бе плакала. Обаче и двете посрещнаха младия офицер с нескривано удоволствие и за разлика от друг път Кора заговори първа.

— Фортът е загубен — каза тя с тъжна усмивка, — но надявам се, че сме запазили доброто си име.

— То е по-светло от всякога. Но, скъпа мис Мънроу, време е по-малко да мислите за другите, а да направите нещо и за себе си. Военните обичаи, гордостта — тази гордост, на която толкова много държите — изискват, щото баща ви и аз да продължим да се движим с войската още известно време. А къде да намерим подходящ защитник за вас в случай на суматоха и непредвидени събития?

— Защитник не ни е нужен — отвърна Кора. — Кой ще посмее да нарани или обиди дъщерята на такъв баща в момент като сегашния?

— Не бих ви оставил сами — продължи младежът, като се огледа бързо наоколо, — дори и да ми дадат командуването на най-добрия кралски полк. Не забравяйте, че нашата Алиса не е надарена с вашата твърдост и само бог знае какви ужаси й предстоят.