Последният мохикан

— Вярвам, господин де Монкалм с готовност ще признае разликата в положението ни — каза той с известно смущение, като същевременно посочи към тези опасни врагове, които се виждаха почти на всички страни. — Ако отстраним нашата охрана, ние ще останем тук на милостта на неприятелите си.

— Господине, за вашата безопасност вие имате честната дума на един френски благородник — отвърна Монкалм, като сложи внушително ръка на сърцето си. — Това, надявам се, е достатъчно.

— Достатъчно е. Отръпнете се — обърна се Дънкън към офицера, който предвождаше охраната, — отръпнете се, сър, на такова разстояние, че думите ни да не могат да се чуват, и чакайте заповеди.

Мънроу наблюдаваше оттеглянето на охраната с явно безпокойство и веднага поиска обяснение.

— Нали е в наш интерес, сър, да не проявяваме недоверие? — отвърна Дънкън. — Господин де Монкалм дава своята честна дума, че не ни грози никаква опасност, и аз заповядах на войниците ни да се отдръпнат, за да му докажа колко много разчитаме на уверенията му.

— Може и да е така, сър, но аз не съм много сигурен в честната дума на тези маркизи, както те се наричат. Благородническите им титли са нещо твърде обикновено, за да са гаранция за истинска чест.

— Вие забравяте, драги сър, че ние сме дошли да се срещнем с един генерал, отличил се със своите дела както в Европа, така и в Америка. Не можем да се опасяваме от военен с подобна репутация.

Старият човек направи жест на съгласие, макар че строгите му черти все още издаваха упоритото му недоверие, породено по-скоро от наследено презрение към неприятеля, отколкото от някакви действителни признаци, които дават основание за подобно неблагосклонно чувство. Монкалм чакаше търпеливо да свърши този полугласен разговор, след което се приближи и заговори по въпроса, за който се бяха събрали.

— Измолих тази среща от вашия командир, господине — каза Монкалм, — защото се надявам да бъде убеден, че вече е сторил всичко необходимо за честта на своя владетел и че сега ще трябва да се вслуша в гласа на човечността. Аз винаги ще свидетелствувам, че съпротивата му бе смела и той я поддържаше, докато имаше надежда да удържи.

Когато преведоха на Мънроу тези встъпителни думи, той отговори с достойнство, но и с достатъчна любезност:

— Колкото и да бих ценил подобно свидетелствуване от страна на господин де Монкалм, за мене то би било още по-ценно, ако още повече го заслужа.

Френският генерал се усмихна, когато Дънкън му преведе този отговор, и забеляза:

— Това, което сега с готовност се признава за доказана смелост, може да бъде отказано, когато стане безполезна упоритост. Би ли поискал господин полковникът да види моя лагер и сам да се увери в нашата многочисленост и в невъзможността да и устои успешно?

— Знам, че на краля на Франция достойно се служи — отвърна непреклонният шотландец, веднага щом Дънкън свърши да му превежда, — обаче и моят крал има също толкова и също тъй верни войски.