Дневникът на Бриджет Джоунс

— О, миличка, не ставай глупава. Напълно съм свободна! — отвърна мама, завъртя очи към старшия детектив и ме избута вън от вратата. Начинът, по който детективът се червеше и пърхаше около нея, ме накара да помисля, че никак не бих се изненадала, ако се е отървала, като го е обслужила сексуално в стаята за разпити.

— Е, какво стана? — попитах аз, когато татко свърши с товаренето на куфарите, шапките, сламеното магаренце („Не е ли супер?“) и кастанетите в багажника на сиерата и запали колата. Бях твърдо решена да не я оставя да замаже работата, да напъха мръсотията под килима и отново да започне да ни командари.

— Миличка, вече всичко е уредено, било е просто някакво глупаво недоразумение. Пушил ли е някой в тази кола?

— Мамо, какво стана? — застрашително произнесох аз. — Какво стана с парите на хората и с апартаментите за ползване по ред? Къде са моите двеста лири?

— Брр! Беше просто някакъв глупав проблем с разрешението за строеж. Там са страшно корумпирани, знаеш ги португалските власти. Само сделки под масата и бакшиши, също като Уини Мандела. Тъй че Хулио върна всички депозити. Всъщност прекарахме си супер! Времето беше малко шарено, но...

— Къде е Хулио? — подозрително попитах аз.

— Остана в Португалия да оправи бъркотията с разрешенията за строеж.

— А къщата ми? — обади се татко. — А спестяванията?

— Не знам какви ги говориш, татко. Нищо й няма на къщата.

Но за нещастие на мама, когато се върнахме във „Фронтоните“, всички ключалки бяха сменени, тъй че трябваше да идем при Уна и Джефри.