Хари Потър и стаята на тайните
- Автор: Роулинг Джоан Кэтлинг
- Серия: Harry Potter #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мариана Екимова-Мелнишка
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Хари Потър и стаята на тайните». Краткое содержание книги:
Легендите говорят, че при напускането си създава Стаята на тайните и единствено Наследника ще може да я отвори. Кой е той?
През втората учебна година в училището за магия и вълшебство „Хогуортс“ умът и силата на духа на Хари Потър са подложени на върховни изпитания. Новата среща със зловещия Волдемор е изключително драматична. Но Хари е магьосник! При това си има всеотдайни приятели…
Риддъл отново вдигна пръчката си, но беше късно. Съществото го събори и избяга по коридора, моментално изчезвайки от погледите им. Риддъл едва се изправи на крака, като гледаше след него, вдигна пръчката си, но другото момче скочи отгоре му, грабна пръчката и го събори по гръб, ревейки: „НЕЕЕЕЕ!“
Пред очите на Хари всичко се завъртя, притъмня, той усети, че пада надолу, и се приземи по гръб и с разперени ръце върху кревата си с балдахин в спалнята на „Грифиндор“, а дневникът на Риддъл лежеше отворен върху корема му. Преди да успее да си поеме въздух, вратата на спалнята се отвори и влезе Рон.
— Ето къде си бил! — каза той.
Хари приседна в леглото. Беше изпотен и цял трепереше.
— Какво има? — попита Рон, като го гледаше загрижено.
— Хагрид е бил, Рон. Хагрид е отворил Стаята на тайните преди петдесет години.
ГЛАВА ЧЕТИРИНАЙСЕТА
КОРНЕЛИУС ФЪДЖ
Хари, Рон и Хърмаяни отдавна знаеха, че Хагрид има злощастна слабост към големи и чудовищни създания. През първата им година в „Хогуортс“ той се бе опитал да отгледа змей в малката си дървена къщичка, а гигантското му триглаво куче с името Пухчо не можеше да бъде лесно забравено. Ако е знаел като малко момче, че някъде в замъка има скрито чудовище, сигурно бе, че е направил всичко възможно поне да му хвърли един поглед.
— Вероятно е решил, че не е редно чудовището да стои затворено толкова време, и си е наумил да му даде възможност да поразтъпче многото си крака.
Хари дори си представяше как тринайсетгодишният Хагрид се опитва да сложи каишка на чудовището и да го води с нея. Точно толкова сигурен беше, че на Хагрид и през ум не би му минало да убие някого.
На Хари донякъде му се искаше да не бе узнавал какво съдържа дневникът на Риддъл. Рон и Хърмаяни го караха отново и отново да си припомня какво бе видял, докато наистина му омръзна да им разправя и да води все един и същ разговор.
— Риддъл може да е тръгнал по погрешна следа — каза Хърмаяни. — Ами ако някое друго чудовище е нападало хората…
— Колко чудовища според теб могат да се поберат в този замък? — отегчено попита Рон.
— Нали знаем, че Хагрид е бил изключен? — каза Хари някак безпомощно. — И че нападенията са престанали след това. Иначе Риддъл е нямало да получи наградата си.
Рон опита да смени курса:
— Риддъл е действал малко като Пърси… Кой изобщо го е карал да доносничи за Хагрид?
— Ама чудовището е убило човек, Рон! — каза Хърмаяни.
— А Риддъл е трябвало да се върне в някакво мъгълско сиропиталище, ако се вземело решение „Хогуортс“ да бъди закрит — припомни Хари. — Не го упреквам, че е искал да остане тук…
Рон прехапа устни и рече замислено:
— Хари, ти нали беше срещнал Хагрид на „Мракон-али“?
— Да, ходил да си търси хищник, който унищожава голи охлюви — веднага си спомни Хари.
И тримата замълчаха. След дълга пауза Хърмаяни изрече с колеблив глас най-трудния въпрос:
— Мислите ли, че трябва да отидем и да питаме самия Хагрид за всичко това?
— Е, забавно посещение ще бъде, няма що! — обади ей Рон. — „Здрасти, Хагрид, я ни кажи дали си пускал напоследък в замъка нещо бясно и космато?“
Накрая решиха да не казват абсолютно нищо на Хагрид, освен ако не се случи ново нападение. И тъй като се нижеха все повече и повече дни, без да се чуе шепотът ни безплътния глас, те започнаха да се надяват, че никога няма да им се наложи да повдигат пред него въпроса защо е бил изключен.
Минаха близо четири месеца, откакто Джьстин и Почтибезглавия Ник бяха вкаменени и почти всички си мислеха, че нападателят, който и да беше той, се е скрил завинаги. На Пийвс също му омръзна да припява „О, Хари, Хари…“. Ърни Макмилън помоли веднъж много учтиво Хари да му подаде едно ведро със скачащи отровни гъби в час по билкология, а през март няколко от мандрагорите си устроиха шумно лудо парти в Трета оранжерия. Професор Спраут беше много щастлива.
— Щом започнат да прескачат от саксия в саксия, значи са напълно узрели — каза тя на Хари. — Тогава ще можем да съживим онези клетници в болничното крило.
На второкурсниците бе дадена съвсем нов вид задача за през великденската ваканция. Дошъл бе моментът да си изберат учебните предмети за трети курс — нещо, което поне Хърмаяни прие много сериозно.
— Това ще определи цялото ни бъдеще — каза тя на Хари и Рон, докато се опитваха да се ориентират в списъците с нови предмети и отмятаха ту един, ту друг.
— Не искам повече да уча отвари! — каза Хари.
— Не може — мрачно каза Рон. — Трябвало да продължим със старите си предмети, иначе аз веднага бих зачеркнал защита срещу Черните изкуства.