Хари Потър и стаята на тайните
- Автор: Роулинг Джоан Кэтлинг
- Серия: Harry Potter #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мариана Екимова-Мелнишка
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Хари Потър и стаята на тайните». Краткое содержание книги:
Легендите говорят, че при напускането си създава Стаята на тайните и единствено Наследника ще може да я отвори. Кой е той?
През втората учебна година в училището за магия и вълшебство „Хогуортс“ умът и силата на духа на Хари Потър са подложени на върховни изпитания. Новата среща със зловещия Волдемор е изключително драматична. Но Хари е магьосник! При това си има всеотдайни приятели…
В бързината си да отговори Хари едва не събори шишенцето с мастило.
„Сега отново стават такива неща. Имаше три нападения и изглежда никой не знае кой стои зад тях. Кой беше миналия път?“
„Мога да ти покажа, ако искаш — бе отговорът на Риддъл. — Не е необходимо да вярваш само на думите ми. Мога да те въведа в спомените си за онази нощ, когато го залових.“
Хари се поколеба и задържа перото над страницата. Какво ли имаше предвид Риддъл? Как би могъл да го въведе в спомените си? Когато отново погледна в дневника, видя нов надпис: „Нека ти покажа.“ След секунда Хари написа една-единствена думичка: „Чакам!“
Страниците на дневника започнаха да се обръщат, сякаш подхванати от буря, докато спряха в средата на юни. Зяпнал от изненада, Хари видя как мъничкото квадратче на датата 13 юни се беше превърнало в нещо като миниатюрен телевизионен екран. Ръцете му леко трепереха, когато вдигна тетрадката към очите си да погледне в малкото прозорче, но преди да разбере какво става, политна напред. Прозорецът се уголеми, той усети как тялото му напуска леглото, минава с главата напред през отвора в страницата и попада в стихия от багри и сенки.
После краката му стъпиха на твърда земя, той се изправи, отърси се и размазаните сенки постепенно се избистриха. Веднага разбра къде се намира. Овалната стая с дремещите портрети бе кабинетът на Дъмбълдор… но зад бюрото не седеше Дъмбълдор. Съсухрен слабоват магьосник, плешив, ако не се смятат няколкото кичура побеляла коса, четеше едно писмо на светлината на свещи. Хари никога не бе виждал този човек.
— Извинете — колебливо се обади той, — не исках да ви се натрапвам, но…
Ала магьосникът изобщо не вдигна очи. Той продължи да чете, леко смръщен. Хари се приближи до писалището и попита:
— Ами… аз да си отивам, а?
Магьосникът пак не му обърна внимание, сякаш изобщо не беше го чул. Като реши, че сигурно е глух, Хари повиши глас:
— Извинете, че ви обезпокоих, ще си вървя! — почти викаше той.
Магьосникът сгъна писмото с въздишка, стана, мина покрай Хари, без да го погледне, и отиде да спусне завесите на прозореца.
Небето навън беше рубиненочервено — сигурно бе по залез слънце. Магьосникът се върна при писалището, седна и започна да върти палци, гледайки към вратата.
Хари се огледа из кабинета. Нямаше го феникса Фоукс, не се виждаха въртящи се сребърни инструменти. Това бе „Хогуортс“, какъвто Риддъл го помнеше, следователно непознатият магьосник трябва да беше директор, а самият Хари бе напълно невидим за хората отпреди петдесет години.
На вратата на кабинета се почука. „Влез“ — каза старият магьосник с немощен глас. Влезе момче на около шестнайсет години и свали островърхата си шапка. На гърдите му блестеше значка на префект. Беше доста по-висок от Хари, но и той имаше катраненочерна коса.
— А, Риддъл! — каза директорът.
— Искали сте да ме видите, професор Дипит — каза Риддъл, явно притеснен.
— Седни — започна Дипит. — Тъкмо четях писмото, което си ми пратил.
— Ооо… — каза Риддъл, като седна и сключи пръсти, притискайки длани с всичка сила.
— Мило момче — топло започна Дипит, — не мога да ти позволя да останеш в училището през лятото. Нима не искаш да се прибереш за ваканцията?
— Не — веднага отвърна Риддъл. — Предпочитам да остана в „Хогуортс“, вместо да отивам в онова… онова…
— Ти живееш през ваканциите в мъгълско сиропиталище, нали? — полюбопитства Дипит.
— Да, сър — отвърна Риддъл и леко се изчерви.
— Ти си от мъгълски произход?
— Наполовина, сър — отвърна Риддъл. — Баща мъгъл, майка магьосница.
— И двамата ти родители ли са…
— Майка ми е починала малко след като съм се родил. В сиропиталището ми казаха, че живяла, колкото да ми даде името: Том като баща ми, Мерсволуко като дядо ми.
Дипит зацъка съчувствено с език.
— Работата е там, Том — поде той с въздишка, — че за теб може би щяхме да направим някакво изключение, но при сегашните обстоятелства…
— Имате предвид всички тия нападения ли, сър? — попита Риддъл, а сърцето на Хари трепна и той се приближи към двамата, за да не изпусне нещо.