Сребърният ангел
- Автор: Линдзи Джоана
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Сребърният ангел». Краткое содержание книги:
Но после тя се запознава с един тайнствен мъж, който отново събужда в израненото й сърце нежна страст…
— Забрави нещо.
Гласът му не звучеше вече толкова рязко, но въпреки това Шантел се поколеба, преди да се обърне към него. Вдигна плахо очи и се озова лице в лице с един великолепен полугол мъж, седнал на края на леглото. Предпазливостта отстъпи място на възхищението. За първи път виждаше голите му гърди. Гладките мускули играеха под загорялата от слънцето кожа, покрита с къдрави черни косъмчета. Макар че седеше доста неудобно, стегнатият корем не беше образувал гънки. Ръцете бяха подпрени на леглото и в тази поза раменете му изглеждаха още по-могъщи. Този едър, мускулест мъж будеше страх с голотата си, прикривана досега под разкошни туники. Шантел винаги беше мислила за властта и авторитета на Джамил само във връзка с ранга му на владетел, не и с физическите му качества. Още първия път й се стори грамаден, но беше толкова строен и с такива гъвкави движения, че неопитното й око не можа да усети под повърхността изключителната физическа сила.
Сега го гледаше като мъж, не като господар, и това, което видя, й направи дълбоко впечатление. Отново я завладя очарованието на първата им среща.
Но веднага се ядоса, че е проявила такова явно възхищение от тялото му, и сърдито отмести очи. С пламнали страни и трепереща долна устна, прехапан между зъбите й, тя даде на Дерек да почувства за миг раздвоеността й и гордо попита:
— Какво съм забравила, ваша светлост?
Лицето му отново се помрачи. Шантел нарочно се държеше толкова официално. Отново издигаше стена между двамата.
— Ела тук — нареди кратко той.
— Трябва ли?
— Ела тук — повтори Дерек, без да повишава глас. Това, че не забеляза кокетството й, беше единствената причина да се подчини. Бавно отиде до леглото и застана на метър разстояние от него.
— Там — каза сухо Дерек.
Ръката му сочеше ниското столче, върху което беше поставена сапфирена огърлица Шантел не си спомняше да е виждала тази скъпоценност и реши, че това е възнаграждение за нощта, прекарана в леглото му, макар и без любовни удоволствия.
Тялото й се скова от възмущение. Очите й гневно проблеснаха.
— Не я искам.
Дерек вдигна едната си вежда.
— Интересно — промълви той и след дълга пауза прибави: — Но няма значение. — Приведе се и вдигна сапфирите. Когато ги преметна през пръстите си, Шантел видя, че става въпрос за прекрасна огърлица, съставена от три реда различни по големина и шлифовка камъни, обковани в сребро. Подобно украшение сигурно струваше цяло състояние.
Бузите й пламнаха при мисълта, че този човек иска да купи благоволението й, и тя сковано повтори:
— Не искам.
За нейно голямо учудване Дерек се изсмя, сякаш възмущението й го забавляваше. Последвалото обяснение обаче разкри заблудата й.
— Такова нещо се подарява при раждане на син, но не и при това, за което си мислиш. Беше на врата ти, когато вчера те доведоха при мен, затова си го окачи пак и го върни на законния собственик.
— Огърлицата е на майка ви — прошепна Шантел и се изчерви още повече. — Тя ми зае перлите, а вчера ми е дала и сапфирите. По-добре е вие да й ги върнете — заключи тя, защото не смееше да поеме накита от ръцете му.
Но Дерек искаше точно това. Той посегна към ръката й, дръпна я към себе си и я намести между коленете си. Шантел се опита да избяга, но не можа да се изтръгне от желязната му хватка.
— Толкова ли те е страх от мен?
В гласа му се усещаше едва сдържан гняв, но тя не искаше и да знае. Гордостта й отново взе връх.
— Не! — изсъска ядно тя, макар че истината беше съвсем друга.
— Тогава се дръж прилично — усмихна се той. — Аз свалих огърлицата и пак аз ще ти я сложа. Ще си отидеш оттук такава каквато дойде, Жахар.
Дерек я пусна, за да види дали ще избяга, но Шантел не се помръдна. Пред очите й изпъкна живо представата за нощната сцена: мъжът сваляше огърлицата от врата й и нежно докосваше кожата й, а тя най-безгрижно си спеше. По тялото й се разля топлина и съзнанието й реагира уплашено: как е възможно да се вълнува толкова от една обикновена игра на въображението си?
— Чакам.
Шантел в миг разбра какво се очаква от нея и едва не подскочи. Той не искаше да стане и явно очакваше тя да коленичи пред него. Как смееше да я унижава така!
— Не е нужно да нося украшението на врата си. Ще го върна и така — И тя протегна ръка.
— Настоявам.
— Не можете…
Не успя да довърши, защото краката му притиснаха отзад коленните ямки и тя политна напред. Ръцете му веднага я подкрепиха и я притиснаха да остане коленичила. Когато Шантел вдигна очи, в тях ясно се четеше желание за убийство.
— Доволен ли сте сега? — процеди през зъби тя.