Сатанински строфи
- Автор: Рушди Ахмед Салман
- Язык: болгарский
- Переводчик: Асен Георгиев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Сатанински строфи». Краткое содержание книги:
Основната тема на романа — това са емигрантите и емиграцията, невъзможността за асимилация и интеграция в новата култура, неизбежността на възвръщането към корените.
Повествованието в романа се разгръща в две паралелни сюжетни линии: в съвременен Лондон и в древна Арабия във времената на Пророка Мохамед. Съвременната линия започва с терористичен атентат в самолет, от който изпадат и се подлагат на фантастична метаморфоза двама индийци мюсюлмани — Джебраил Фаришта (Gibreel Farishta) и Саладин Чамча (Saladin Chamcha).
Актьорът Чамча, индийски емигрант, работи в Британия при озвучаване на филми, женен е за англичанка, няма деца. След като чудодейно се спасява при терористичния акт, той постепенно се превъплъщава в сатир, а после в дявол. Заради това преображение бива преследвана от полицията, той се крие в лондонски хотел, но също така провокира в средите на младите лондончани мода на диаболизъм. Накрая отново се превръща в човек.
Плейбоят Фаришта, който в Индия е знаменит актьор от Боливуд със специализация в роли на индуистки богове, преследван от призрака на извършилия самоубийство негова любовница, става въплъщение на архангел Гавриил (в ислямската традиция — Джебраил). В Лондон той изживява бурен роман с алпинистката Алисия, в качеството си на архангел той извършва пътувания във времето и пространството. По време на своите пътешествия до Мека (наричана в романа Джахилия) той среща пророка Мохамед (наричан Посланик и Махунд) в момента на самото начало на развитие на исляма. Вероятно именно тази част на романа е предизвикала гнева на иранския лидер аятоллах Хомейни: в един от епизодите Махунд под натиска на лидерите на Джахилия се съгласява да признае,че няколко езически богини притежават особен статут в в очите на Аллах; а в друг епизод бившият последовател на Махунд, поетът Баал, се крие в бордей, в който проститутките се представят пред него с имената на жените на Посланика. Макар че м друг сюжетен момент Джебраил се среща с религиозен лидер фанатик, живеещ в изгнание, в когото лесно може да се узнае самият Хомейни като прототип.
Романът завършва с това, че Фаришта, чиито пътешествия могат да се разглеждат и като епизоди на изостряща се шизофрения, в пристъп на ревност убива Алисия. Чамча след сдобряването с баща си се връща да живее в Индия.
Казвайки това, тя го обърна настрани, постави малка картонена кутийка под устните му, дръпна нагоре бялата си престилка, изрита обувките си и скочи атлетически на леглото, за да го яхне, незнайно защо, сякаш е кон, който тя смята да подкара право през параваните, заобикалящи леглото му, в бог знае по какъв начин преобразения пейзаж навън.
— Лекарски нареждания — обясни тя. — Тридесетминутен сеанс, два пъти дневно. — Без по-нататъшни увертюри тя започна да го удря живо някъде в средата на тялото с леко стиснати, но очевидно умели юмруци.
За бедния Саладин, още пресен от побоя в полицейската камионетка, това ново нападение беше последната капка. Той започна да се бори под нейните бъхтещи юмруци, крещейки високо:
— Пуснете ме да изляза оттук; съобщил ли е някой на жена ми? Усилието да изкрещи предизвика втори спазъм от кашлица, който продължи седемнадесет и три четвърти минути и му спечели наругаване от неговия физиотерапевт Хайъсинт.
— Губите ми времето — каза тя. — Досега трябваше да съм свършила с десния ви дроб, а вместо това едва съм започнала. Ще се държите ли прилично, или не?
Тя все още го беше възседнала, подскачайки нагоре-надолу, докато тялото му се гърчеше подобно на участник в родео, който се крепи до звънеца, отброяващ деветте секунди. Той утихна в поражение и й позволи да изкара с бой зелената течност от възпалените му дробове. Когато свърши, Саладин трябваше да признае, че се чувства много по-добре. Тя махна малката кутийка, която сега беше наполовина пълна със слуз, и каза весело:
— Съвсем скоро ще се изправите на крака — и след това, изчервявайки се от смущение, се извини: — Извинете ме — и избяга, без да се сети да дръпне обратно заобикалящите го паравани.
„Време е да направим преглед на положението“, каза си той. Един бърз физически преглед го осведоми, че неговото ново мутирало състояние е останало непроменено. Това потисна настроението му и той осъзна, че се е полунадявал, че докато спи, кошмарът ще е свършил. Беше облечен в нов чифт чужда пижама, този път в неопределен бледозелен цвят, подобен на тъканта на параваните и на онова, което можеше да види от стените и тавана на това загадъчно и безименно болнично отделение. Краката му все още завършваха с тези печални копита, а рогата на главата му бяха все още толкова остри, колкото преди… той беше откъснат от тази мрачна инвентаризация от мъжки глас, идващ отблизо, надал вик на сърцераздирателна беда:
— О, ако някога тяло е страдало!…
„Какво, за бога?“ — помисли Чамча, решен да проучи. Но сега започна да осъзнава много други звуци, също толкова обезпокоителни, колкото първия. Стори му се, че чува всички видове животински шумове: сумтенето на бикове, маймунско дърдорене, дори подражателното „хубавата-поли“ на големи папагали или говорещи вълнисти папагалчета. В този миг от друга посока той чу жена да грухти и пищи в края на нещо, което звучеше като болезнено раждане; последвано от писъка на новороденото дете. Обаче виковете на жената не утихнаха, когато тези на бебето започнаха; ако не друго, те нараснаха по сила и може би петнадесет минути по-късно Чамча отчетливо чу гласът на второ новородено да се присъединява към първия. Но агонията на раждането на жената отказваше да свърши и на промеждутъци от петнадесет до тридесет минути тя продължи да добавя нови бебета към вече невероятния брой маршируващи като завоевателни армии из нейната утроба.
Носът му извести, че санаториумът, или както и да се самоназоваваше това място, също беше започнал да смърди до небето; миризми на джунгла и обор се смесваха с богатия аромат на екзотични подправки, цвъртящи в претопено масло — кореандър, куркума, канела, кардамон, карамфил. „Това е прекалено — решително си помисли той. — Време е малко от малко нещата да се изяснят.“ Той преметна краката си извън леглото, опита се да се изправи и незабавно падна на пода, напълно несвикнал с новите си крака. Отне му около един час да преодолее този проблем — учейки се да ходи, държейки се за леглото и препъвайки се около него, докато увереността му не нарасна. Най-накрая доста несигурно той отиде до първия параван; при което се появи лицето на имиграционния служител Стайн, подобно на чеширска котка между два паравана отляво, следван бързо от останалите юнаци, които затвориха паравана зад него с подозрителна бързина.
— Добре ли сте? — попита Стайн с широка усмивка.
— Кога мога да видя лекаря? Кога мога да отида до тоалетната? Кога мога да си тръгна? — стремително попита Чамча.