Именникът на българските князе
- Автор: Чурешки Стефан
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Именникът на българските князе». Краткое содержание книги:
Конкретно историческият преглед, обоснован от изворите, проведен посредством сравнения и съпоставки с познатите на европейската култура писмени и археологически сведения, говори по-скоро за една връзка между българите и конните народи (племена) от античността. От своя страна тези конни народи по езиково-родовата си принадлежност не са тюрки (или не са само тюрки), а са индоевропейци (иранци). Ако българите са повлияни в старинния пласт на тяхната религиозност повече от староиранската култура, то и присъствието на божеството „Тангра“ сред култа на езическите българи става много мъчно доказуемо. Това става така, защото се отнема основанието на „формално-типологичното етнорелигиозно сходство“, поддържано от историците и езиковедите, клонни да видят култа към Тангра в старобългарските времена. Именно това структурно-антропологично сравнение по принцип, направено от предпоставката, че българите са тюрки е довода в досегашната историография за присъствието на Тангра в обществения култ на Първото българско царство. Изворите обаче свидетелстват за съвсем друго нещо.
Съсредоточеният и логически правомерен анализ, основан на неподправените свидетелства позволява на историка да определи вярата на българите до 864 г. като елинизирана варварска религия. Това е била многобожническа езическа вяра, подобна на германската и славянската (а може би и тяхна обобщена разновидност?) със свирепи военни жертвоприношения и мистически обреди. Езическите българи се кланяли на идол (сборище от идоли), поставени най-вероятно на едно средищно място в столицата и големите градове.∗
Приведените доказателства, заедно с именните успоредици от Кавказката област и Северното Черноморие, съпоставени с данните от източните автори, каквито са арабските или арменските, определят българската вяра преди Покръстването като езическа, многобожническа и много близка до славянската.
В тази светлина на документалните сведения от български, византийски, латински, руски и арабски произход, съчетани с данните от археологията и устното народно поетическо предание (наричано по английски „фолклор“), историците трудно следва да приемат версията за съществуването на тюрко-монголския бог Тангра. Ако българите почитаха едно божество, т.е. бяха монотеисти, то непременно папа Николай I щеше да го съобщи, защото християнските богослови още от Късната античност влизат в спорове и словесни прения с други еднобожнически вери. А папата не говори за идоли, но не и за азиатски монични богове сред българите, очевидно защото той приема обредите като достатъчен повод да разобличи езическия култ или защото вече е имало други отговори, където е ставало дума за верската обвързаност на поданиците на св. цар Борис I. Или може би защото някои от съществуващите идоли вече са били известни на западното християнство под славянски имена като например Перун?
Още повече, че за съществуването на божество „Тангра“ и за наличието на някакъв култ към него липсват каквито и да било писмени сведения, запазени предания и спомени в народната памет — песни, игри, ономастични податки и каквото и да било друго. Единственото (!?!?!?!) парче от камък, на което се разчита „Тангра“ (а едно парче не е епиграфски паметник) има и алтернативен прочит, където на мястото на откъслека „ggra“ биха могли да се разчетат и други думи. При условие, че останалата част от надписа е разрушена или неясна, то тогава биха съществували още безброй възможни съотношения, непозволяващи да се приеме „Тангра“ (Тенгри) като една дума със самостоятелно значение. В този именно смисъл „Тангра“ е и разтълкувана в някои по-нови проучвания.
Затова възражението против приписването на татаро-монголско или тюрко-монголско божество „Тангра“ в религията на старите българи е само въпрос на време и организация в историографията. Теоретично и фактологически в историческите свидетелства няма данни за съществуването на „Тангра“ в езическия български култ до Покръстването през 864 г.
Народностното име и произхода на българите според някои средновековни и антични свидетелства
Сложната и изпълнена с важни събития история на българите и техните съседи през средните векове изправя изследователите пред широк кръг от проблеми, принципно различни от проблемите на средновековната западноевропейска история.
Такъв е случаят с Великото преселение на народите. В историографията то има периодизация според достигналите нашествия до Централна и Западна Европа. Хронологичната скала и концепцията на историците при обяснение на нашествията е съобразена с гледната точка на Рим, който е културният център на средновековния Запад. Редът, по който пристигат първо готите, после хуните, после викингите и маджарите, последвани от татарите, обуславя периодите в ранносредновековната и същинската средновековна история. Теориите, предположенията и представите за произхода на ранносредновековните народи и тяхната прародина са повлияни именно от това виждане за историята. Ако за крайния наблюдател на Великото преселение на народите от Западна Европа такава подредба на фактите е приемлива, то за византийския политико-културен кръг варварските вълни имат различна историко-културна последователност и друг йерархичен порядък, защото византийският писател следи нещата от близо, има по-широк историко-географски хоризонт на наблюдение и притежава по-добро познание на гръко-римскаат култура. Разбира се днес редица изследователи си дават сметка за неадекватната западноевропейска представа за Великото преселение на народите и събитията от ранносредновековната история. В средновековната историография е разгледана т.нар. „схема на билярдните топки“, където движението на ударените от хуните народи се извършва във всички географски посоки, без да се търси непременно придвижване на големи разстояния в една линия от Изток на Запад. Недостатъчно е разгледано и обратното придвижване — от Запад на Изток, имайки предвид обстоятелството, че огромните степни пространства между Европа и Азия позволяват движение на конните народи на далечни разстояния. За подобно неограничено движение говорят редица по-известни историци и географи от Античността и Средновековието, като например Херодот, Амиан Марцелин, император Константин VII Багрянородни или Михаил Псел.