Именникът на българските князе

От друга страна предположенията и мненията относно народностното определяне на Аспаруховите българи се основават предимно на сведенията във византийските и латинските документи, като славянските и българските в някои случаи направо се подминават. Името, с което хронистите на Константинополската империя назовават войнствените отреди на Кубрат, Аспарух, Тервел и Крум служи за главен показател при изясняването на родовата и езикова принадлежност на нашите предци, което не е правилно, защото най-добре знаят българската история българските и славянски летописци. Фактът, че българите в различните документи са наричани ту хуни, ту скити, ту славяни или пък биват приравнени към сродни конни народи като хазари и кумани води до обръкване и неверни заключения, които често пъти са толкова общи и двусмислени, че не решават никакъв въпрос на историята.

Но нека да видим как стоят нещата според казаното в документите. По тълкуване на проф. В. Бешевлиев българите са приравнени с хуните в текстовете на Прокопий Кесарийски. Българите да определяни като хуни (хуно-българи) при Патриарх Никифор и Йоан Цец. Йоан Малала пък разказва за нападение на хуните през VI в., когато те пленяват двама византийски военачалници, а дословно същият случай е разказан от Теофан Изповедник, само че вместо хуни в текста стои българи. Продължителят на Теофан е категоричен, че българи и хуни са едно и също нещо в смисъла на военнополитическо (родово-културно?) обединение, т.е. българите са част от хуните. Както се вижда от направения преглед някъде византийските писатели използват „хуни“, а някъде — „българи“, когато описват едни и същи събития. Тази употреба означава, че или българите са родовокултурно близки с хуните, считани от немската историография за тюркски народ, или „българин“ и „хун“ се използват от хронистите като политически понятия в смисъла на управляващ народ, властващ над останалите степни племена∗. Тъждеството между българи и хуни, схващано като национално-езиково тъжедество от немската езикова и историческа школа е пренесено и върху българската историография. То не е твърдение на средновековните български и славянски документи. Водени от езиковите свръхинтерпретации на частични и откъслечни (т.е. крайно недостатъчни) данни в ключови исторически съчинения се приема, че ранната българска история е една и съща с хунската история. Оттук идва представата, че българите идват от Централна Азия и лека-полека усядат в земите между Еврпопа и Азия, установявайки се накрая в Европа (бившите северни византийски предели). Този възглед обаче не може да бъде сериозно защитен нито с общи теоретични доводи, нито с конкретни исторически факти, нито със свидетелства от произволен вид извори. Фактът, че българите се появяват заедно с хуните в Европа не означава, че изначално се придвижват заедно с тях, нито че езиково и антропологически са родствени народи.