Именникът на българските князе
- Автор: Чурешки Стефан
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Именникът на българските князе». Краткое содержание книги:
Хронистите на Константинопол не разглеждат конните народи и славяните единствено според бита и етнографските им особености, макар достигналите до нас „Статегикони“ и „Тактики“ в редица случаи да описват точно това. Наименованията във византийските летописи зависят както от непосредствените наблюдения на писателите, така и от античната историко-географска представа. По такъв начин използваното народностно или племенно име в средновековните летописни съчинения е обусловено както от митовете и устния спомен на миналото, така и от актуалното политическо значение на атакуващия империята народ в мига на съставяне на летописа. Познаването на старинната гръцка представа за Северното Черноморие и Азовско море, както и разпространените митове и исторически представи в старогръцката култура би разширило обясненията за използването на едно или друго племенно-родово име от византийските автори. Пък и не само от византийските. Известно е, че готският историк Йордан също предпочита да следва старогръцката историко-митологична представа, виждаща Херакловият син Телеф като най-древен цар на готите, а самите готи като наследници на тракийското племе на гетите.
Освен уточняването на отношението текст — контекст е необходима и обстойна проверка на общите места с античните текстове, тъй като влиянието на старогръцката и римската историография върху схващанията на средновековните автори е значително. Засега липсва такова конкретно изследване в исторически аспект, поради схващането, че византийските писатели „пренасят“ античните етноними върху средновековните племена абсолютно механично по географски признак. Представител на такова гледище е известния византолог Моравчик. Изхождайки от становището, че византийските автори типизират, някои историци виждат само морализаторски смисъл в античните названия. Засега подобно проучване е правено единствено за отношението между античната литературна традиция и византийските произведения след X в. Но обстойно проучване, което да обхване цялата антична традиция, както и казаното в средновековните документи засега не е правено. Съществуват само отделни статии и очерци. Факт е, че античната литература оставя трайни отпечатъци в книжовния живот на Византия. Отношението на византийците към историческото четиво (което не е литература) преди X в. обаче е различно. Непосредственото и механично заимстване на антични сюжети, исторически личности и народи както това става в късните византийски текстове не е напълно доказан факт за ранните времена.
Водени от два основни принципа на историческата си логика — религиознията и политическият признак над всичко друго, византийските писатели отбелязват политическото значение на дадена общност, използвайки за това и народностно име. Заедно с недвусмислените събитийни откъси в хрониките следва да се разработи и скрития смисъл под редовете. Тази разработка зависи най-вече от богословската подготовка на историка и неговата начетеност в изворите. Редица трудности в историографията възникват, защото съвременният историк няма представа от православната богословска мисъл и източноевропейската книжовна и устна традиция. Придържайки се към християнската вяра, която е повлияла държавната идеология на Византия и към традициите на елинистическата мисъл, образованият средновековен историк прави критически анализ на използваните извори дори когато по идеологически или политически съображения премълчава факти. Понякога едно и също антично племенно название се използва в различен исторически и културен смисъл. Характерен пример е използването на „скити“, което родово-културно народностно име се среща в различни смисли не само в историческите книги, но и в Библията. В Стария Завет например „скит“ е племенноисторическо понятие, докато в Новия Завет „скит“ е метафора, която носи религиозно-културен смисъл.
Изтъкнатите съображения показват защо употребата на исторически, политически и родови названия във византийските текстове въз основа на определени принципи често пъти остава скрита за очите на западните (латинските) хронисти. Инерцията (в смисъл на буквално преписване от античните познавачи) в латинските хроники е по-голяма. Латинските автори виждат обкръжаващия ги свят в друга историко-географска подредба, защото не познават толкова добре старогръцката историко-философска представа и защото не се намират в непосредствена близост до разните варварски народи. Затова и библейската традиция понякога се различава в начина й на използване при византийци и латински автори. Византийците търсят заедно с убедителното позоваване на античен или библейски авторитет и историко-генетична съпоставка с новопоявилите се народи. В този смисъл широко обсъжданите в науката „заимствания“ от писатели като Херодот или Страбон не означават буквално преписване или машинална заемка. В това отношение любопитни данни за размисъл предоставят известията на Приск Панийски и Свидас.