Смърт край Змийската река
- Автор: Робертс Нора
- Язык: болгарский
- Переводчик: Елена Чизмарова
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Смърт край Змийската река». Краткое содержание книги:
Тя пристъпи към езерото.
— Жената от книгата ти — онази, която все пак не уби. Как се казва?
— Мадлин Брайт. Мади.
— Мади Брайт — повтори Рийс. — Харесва ми. Дружелюбно, но и някак силно име. Надявам се да се справи.
— И тя се надява.
Постояха мълчаливи за малко, загледани в езерото и величествения силует на планината.
— Онзи ден, когато бяхме на пътеката и ти се чудеше как Мади ще умре, остана на мястото си, за да се увериш, че съм в безопасност, нали?
Броуди продължи да гледа планината.
— Денят беше хубав. И нямах какво друго да правя.
— Беше тръгнал нагоре още преди да чуеш, че тичам към теб.
— Нямах какво друго да правя — повтори той. Рийс се извърна към него.
— Прояви се като адски мил човек.
Тя реши да рискува и пристъпи към него. Адски сериозна стъпка. Все едно да скочиш от скала в реката. Вдигна ръце да го погали по лицето и докосна с устните си неговите.
— Страхувам се да не прецакам всичко. Трябва да го знаеш, преди да се върнем в къщата. Но искам да се върнем и да се любим.
— Страхотна идея.
— От време на време ми идват такива идеи. Няма да е лошо да ме хванеш за ръка, в случай че се уплаша и се опитам да избягам.
— Разбира се.
Рийс обаче не се уплаши и не се опита да побегне. Но с всяка следваща стъпка съмненията й се усилваха.
— Може би трябва първо да пийнем по още една чаша вино — предложи тя.
— Пих достатъчно, благодаря — отвърна той, като продължи напред, хванал ръката й.
— Няма да е лошо и да поговорим накъде ще ни отведе това.
— В момента ни отвежда в спалнята ми.
— Да, но… — заекна тя, но Броуди вече я дърпаше вътре в къщата. — Ъъъ… трябва да заключиш вратата.
Броуди щракна ключалката.
— Ето.
— Наистина смятам, че трябва да…
Тя замълча, зашеметена, когато Броуди я метна на рамо.
— Е, добре.
Мислите й запрепускаха лудо. Не можеше да реши дали отнасянето й към спалнята е романтично или ужасяващо.
— Не съм сигурна, че това е правилният подход. Мисля, че ако отделим няколко минути да обсъдим… просто искам да те помоля да не очакваш прекалено много от мен, защото не съм се упражнявала от дълго време и…
— Говориш прекалено много.
— Ще стане още по-лошо — увери го тя, като стисна очи, когато я понесе нагоре по стълбите. — Усещам как думите ми напират да изскочат. Слушай, когато бяхме навън, можех да дишам и мислех, че ще успея да се справя. Не че не искам това да стане, но просто не съм сигурна. Не знам. Господи! Спалнята има ли ключалка?
Броуди изрита вратата, за да я затвори, после се завъртя и я заключи.
— По-добре ли е?
— Не знам. Може би. Сигурно се държа като идиотка, но…
— Да знаеш, че си идиот, означава да направиш първата стъпка към съвземането — успокои я той, като я пусна на пода до леглото. — А сега е време да замълчиш.
— Просто мисля, че ние…
Мислите й се объркаха напълно, защото Броуди я привлече към себе си, залепи устни в нейните и я накара да се разтрепери от желание.
— Мисля, че…
— Замълчи — повтори той и отново я целуна.
— Знам. Може би ти трябва да говориш. Но би ли загасил лампата?
— Изобщо не съм я светвал.
— О!
Сребристата лунна светлина, която изглеждаше толкова красива навън, сега й стори прекалено ярка.
— Представи си, че още те държа за ръката, за да не избягаш.
Рийс усети как ръцете му пробягват по тялото й. Палците му погалиха нежно гърдите й. Невероятно усещане.
— Колко ръце имаш? — учуди се тя.
— Достатъчно много, за да свършат работа. Трябва да ме погледнеш. Погледни ме, Рийс. Точно така. Помниш ли първия път, когато те видях?
— В… в ресторанта. В ресторанта на Джоуни.
— Да — потвърди той, като разкопча ризата й и я захапа лекичко по врата, от което Рийс затрепери. — Още първия път, когато те видях, усетих как кръвта ми закипява. Разбираш ли ме?
— Да. Да. Броуди, аз…
— Понякога човек следва инстинкта си и започва да действа. Понякога не го прави, но така или иначе знае кога е усетил нещо сериозно.
— Ако беше тъмно… щеше да е по-добре, ако беше тъмно.
Той хвана ръката, която Рийс бе вдигнала, за да прикрие белега на гърдите си, и я бутна настрани.
— Някой път ще проверим теорията ти. Имаш великолепна кожа, слабаче.
Погали рамената й и плъзна ризата й надолу.
— Гладка и мека — добави. — Иска ми се да те погълна. Не, не го прави — нареди й, като я хвана за косата и повдигна лицето й към своето. — Продължавай да ме гледаш.
Котешки очи, помисли си тя. Смесица от зелено и кехлибарено. И невероятно наблюдателни. Не се чувстваше в безопасност, вторачена в тях, но страхът й бе вълнуващ и възбуждащ.