Смърт край Змийската река
- Автор: Робертс Нора
- Язык: болгарский
- Переводчик: Елена Чизмарова
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Смърт край Змийската река». Краткое содержание книги:
Нервността й се завърна. Рийс притихна и довърши работата си мълчаливо. Броуди предположи, че след като вечерята бе приключила, а и почистването беше към края си, мисълта за секс се бе настанила в стаята като интересен, но леко неудобен гостенин.
Зачуди се дали да не грабне Рийс и да я отнесе в спалнята, без да й остави много време да размишлява по въпроса. Подобно действие си имаше предимства и вероятно щеше да успее да я съблече преди тя да си промени решението. Но за момента реши да действа с по-голям финес.
— Искаш ли да се поразходим до езерото? — попита той и незабавно забеляза облекчението и изненадата, които се изписаха по лицето й.
— Няма да е лошо — отвърна тя. — Все още не съм се разхождала от тази страна на езерото.
— Нощта е ясна, така че ще имаме достатъчно светлина, но си вземи якето.
— Добре — кимна Рийс и отиде да откачи дрехата от закачалката.
Броуди застана зад нея и протегна ръка към собственото си яке. Рийс се скова, когато телата им се докоснаха, отдръпна се леко назад и пристъпи към вратата.
— Навън е прекрасно — възкликна, като вдиша аромата на бор и влажна земя. — Досега не успях да събера смелост да се разходя сама по тъмно. Но все пак мисля по въпроса — доволно отбеляза, като се сгуши в якето си. — Ала винаги е прекалено тихо или пък не достатъчно тихо и вечно си намирам причина да се прибера в апартамента, след като ми свърши смяната.
— По това време на годината повечето хора, които се разхождат нощем, са местни.
— Очевидно не се сещаш за смахнатия психопат, който се крие в блатото. Нито за серийния изнасилвач, минаващ през града, или пък за симпатичния учител по математика, който убива жертвите си с брадва.
— Предполагам, че съм ги пропуснал.
Рийс го погледна замислено, после сви рамене.
— Една нощ миналата седмица бях неспокойна и ми се искаше да се разходя. Дори реших да взема със себе си голямата вилица за сервиране, в случай че трябва да се защитя от някой въображаем убиец.
— Вилица за сервиране?
— Да. Ножът ми се стори прекалена работа. Но можеш да нанесеш доста добри удари с вилица за сервиране. После се отказах от разходката и изгледах стар филм по телевизията. Абсурдна история. Аз самата съм абсурдна. Защо всъщност искаш да си с мен, Броуди?
— Може би смятам невротичките за привлекателни.
— Не, не ми се вярва — възрази Рийс, но все пак се засмя и вдигна очи към небето. — Господи, толкова е красиво. И невероятно ясно. Виждам Млечния път. Или поне си мисля, че това е Млечния път. И Голямата мечка. Астрономическите ми познания не са особено задълбочени.
— Хич и не поглеждай към мен. Виждам само купчина звезди и луна.
— Е, и? Измисли си. Нали работата ти е да измисляш разни неща.
Броуди пъхна ръце в джобовете на джинсите си и се загледа в звездите.
— Ей там е Самотния Херман. До него е Еднокракия дебелак. А на запад е богинята Сали, която се грижи за готвачите в ресторантите за бързо хранене.
— Сали? Никога не съм предполагала, че си имам закрилница.
— Ти не си готвачка в ресторант за бързо хранене.
— В момента съм. А и ми харесва Сали да е моята закрилница. Виж как се отразява във водата.
По повърхността на езерото плуваха милиард звезди, а луната бе направила блестяща пътека. Във въздуха се носеше зашеметяващ аромат на бор, трева и земя.
— Понякога Бостън толкова ми липсва, че усещам едва ли не физическа болка — сподели Рийс. — И си мисля, че трябва да се върна там и да намеря полузабравения си живот. Заетите ми приятели, работата. Да вляза отново в апартамента си със стени в китайско червено и черна трапезария.
— Китайско червено?
— На времето харесвах дръзките цветове — обясни, като си помисли, че по онова време самата тя бе дръзка. — После обаче заставам на място като това и си мисля, че дори да можех да залича напълно станалото, не знам дали, ако се върна в Бостън, ще намеря нещо, което искам или от което се нуждая. Вече не ме привлича китайско червено.
— Какво значение има? Създаваш си собствено място там, където си. А ако не ти подхожда, го създаваш някъде другаде. И използваш всички цветове, които искаш.
— Точно това си казах, когато напуснах Бостън. Продадох всичките си вещи. Елегантната черна трапезария и всичко друго. Казах си, че така е най-разумно. Не работех, а ми се налагаше да платя доста сметки. Безброй сметки. Не исках да съм обременена с каквото и да е.
— Нещата са си били твои, както и решението да ги продадеш — каза Броуди, но си помисли колко ужасно е било за нея да се раздели с всичко, което е обичала. Ужасно и тъжно.
— Да. Решението си беше мое. И си платих сметки те. А сега съм тук.