Довършителката

– Не ме бива за това, Вега Джейн. Мястото ми е на земята, да ходя като нормален Уъг.

– Бива те, и още как – рекох твърдо. – Следващия път като се откъснеш от земята, вирни брадичка нагоре. Така няма да се забиеш в храстите, а ще набереш височина. Ако искаш да завиеш, просто изнеси едното си рамо напред. Дойде ли време да кацаш, насочи главата и раменете си плавно надолу. В последния момент свали краката, за да стъпиш на тях.

– Само ще си строша кокалите.

– Възможно е. Но дори и да се случи, не бери грижа. Аз ще ги направя отново цели.

– Как така ще поправиш счупени кокали? – примига насреща ми той.

Извадих Целебния камък и го прокарах над охлузената му ръка, мислейки за хубави неща. Драскотините моментално изчезнаха. Делф отстъпи уплашено назад.

– Какво е това?

– Камък, който лекува, Делф.

– Наистина ли може да оправи всичко?

– Да – отвърнах, макар и още да нямах опит с потрошени крайници.

На четвъртия си опит той се издигна високо във въздуха, прелетя около половин километър, направи широк, макар и малко неуверен вираж, върна се при мен и се приземи. Върху краката си. Развълнуван от успеха, ме грабна от земята и така ме развъртя, че щеше да ми прилошее.

– Направих го, Вега Джейн! Мога да летя като птица.

– Доста големичка птица. А сега ме пусни долу, преди да съм повърнала върху теб.

Реших да му покажа и Мълнията. Сложих сребристата ръкавица и я извадих от джоба си. Отначало той не остана впечатлен, което не бе за учудване предвид малките и размери. Но щом фокусирах мислите си и пожелах да се върне в нормалния си вид, тя веднага се издължи почти до два метра и доби ослепителния си жълт цвят.

– Как, по дяволите, стана това, Вега Джейн! – възкликна Делф.

– Не е важно как прави нещата. Важното е, че ги прави добре, и то когато аз поискам.

Той посегна да вземе копието, но аз го спрях.

– Само с ръкавицата, Делф.

– А какво ще стане, ако го пипна без нея?

– Мисля, че не ни трябва да узнаваме.

Той нахлузи ръкавицата и повдигна Мълнията. На двайсетина крачки от нас имаше дърво. Посочих му го и казах:

– Помисли си, че искаш от нея да удари това дърво. После я хвърли, както се хвърля копие.

Делф се поколеба, но после смръщи решително лице – което изглеждаше малко смешно, но аз скрих усмивката си, – прицели се и метна.

Мълнията прелетя няколко метра и се заби в пръстта.

– Само толкова ли може? – ухили се той. – Страховито, няма що.

Взех ръкавицата от него, отидох да вдигна Мълнията, намислих си какво точно желая от нея и я хвърлих. Блесна ослепителна светлина и дървото се разпадна на трески. Копието направи плавен завой и се върна в ръката ми, точно както бях виждала да правят ловните соколи, обучавани от Дъф.

Озърнах се за Делф и го видях проснат на тревата до мен. Щом вдигна глава, го погледнах и изрекох с колкото се може по-покровителствен тон:

– Е, толкова може. Сам прецени дали е страховито.

Скоро той вече улучваше с Мълнията почти всичко, което пожелае. Не знаех дали щеше да се наложи да я използваме при прехода през Мочурището, но във всички случаи нямаше да ни е излишна.