Довършителката

– Здравей, Делф.

Той пристъпи по-близо. Изглеждаше уморен и косата му, макар и все така дълга и сплъстена, вече не бе побеляла от брашно, а черна от пръстта и прахоляка на строежа.

В протегнатата си ръка държеше книгата ми.

Застинах на място, колебаейки се дали изобщо да признавам, че е моя.

– Мо-мо-мога и аз д-д-а дойда, Ве-Вега Джейн?

Изгледах го втрещено.

– Искам да кажа, в Мо-Мочурището – добави той на висок глас.

– Знам какво искаш да кажеш, мътните да те вземат – изсъсках аз, най-сетне възвърнала си дар слово. – Няма нужда да викаш така, че да те чуе цяло Горчилище. Къде я намери?

– В ку-кутията, дето я беше заровила – рече той, вече по-тихо.

– И как разбра?

– Ами г-гледах те, ето как.

– Добре, Делф, само се успокой – прошепнах. – Прочете ли я?

– Н-не цялата. Ама в нея не се к-казва как да се прекоси Мо-мочурището. – Погледът му се плъзна към веригата на пояса ми. – Т-това нещо ли ти п-помага да летиш?

– Разсъждаваш твърде логично, Делф. Да не би да си се преструвал преди? Защото, ако е така, си най-големият задник, когото познавам.

Лицето му доби засегнато изражение.

– Аз не съм г-глупав, Ве-Вега Джейн, само по-понякога нещата тук леко се объркват. – Той се почука с пръст по слепоочието и приседна на един пън, все още въртейки книгата в ръце. – Къ-къде я н-намери?

– В къщата на Куентин Хърмс. Той я е написал.

– Значи и преди е хо-ходил в Мо-Мочурището?

– Предполагам.

– Но тогава Кръ-Кръ-Кръвниците...

Двамата се спогледахме за секунда, но не казахме нищо.

– Ето, взе-вземи я – протегна ми той книгата. Така и направих. – Все едно, без к-карта ни-нищо не става.

– Аз имам карта.

– Къде?

– На скришно място. – Отпуснах се на земята до него. Това бе добра възможност да разбера какво знае и аз не смятах да я пропусна. – Имах видение, Делф. Искаш ли да ти го разкажа?

– Ви-видение? Като на М-Моригон?

– Дори по-ясно от нейните. Върнах се назад във времето. Можеш ли да си представиш?

– Назад във времето – повтори той, явно мъчейки се да осъзнае чутото. – Ка-какво, ко-когато си била мъничка?

– Дори и преди това. Но когато бях малка, видях някого, Делф. Видях теб.

– Не думай – отрони се от скованите му от страх устни.

– Видях те в двора на Моригон.

– Аз ни-ни-никога н-н-не съм бил там – заклати усърдно глава той.

– Ти тичаше по алеята. Беше страшно уплашен от нещо.

Делф запуши ушите си с ръце.

– Не е вярно, не е.

– Видях и Моригон. Тя също беше в ужас.

– Не е вярно!

– И мисля, че знам какво ви е уплашило.

– Н-не... не... не – запелтечи той.

Сложих ръка върху треперещия му гръб.