Довършителката

– Добре. Но ако наистина ще го правим, ще ни е нужна малко подготовка.

– Каква подготовка?

Докоснах веригата около кръста си.

– Като за начало ти също ще трябва да се научиш да летиш.

– Да летя? – изгледа ме ужасено той. – Искаш да кажеш, там горе?

– Да, Делф, смисълът на летенето обикновено е да се издигаш нагоре.

– И дума да не става, Вега Джейн. Не мога. Прекалено съм тежък.

Направих му знак да се изправи и застанах с гръб към него.

– Обгърни ме с ръце – казах.

– Моля? – изчерви се той.

– Сложи си ръцете около мен, Делф. И се дръж здраво.

– Да ме вземат мътните – възкликна той, но се подчини. Макар че го познавах откакто се помнех, останах удивена колко огромен е всъщност.

– Още по-здраво, Делф, ако не искаш да паднеш.

Той ме стисна така, че дъхът ми секна.

– Ей, не чак толкова силно! – изпищях и хватката му леко се отслаби. – Сега ще преброя до три и скачаме заедно. Едно... две... три.

Подскочихме едновременно право нагоре и на височина около двайсет метра полетяхме хоризонтално. Усетих как Делф целият се напряга и се изместих напред, така че да се озове точно върху гърба ми. Вятърът плющеше около нас.

– Да ме вземат мътните – откъсна се отново от устата му.

Извърнах се и видях, че очите му са затворени.

– Делф, отвори си очите. Гледката оттук е невероятна.

Той ме послуша и не след дълго мускулите му, твърди като скала, леко се отпуснаха.

– Колко е красиво! – промълви с благоговение.

– Нали ти казах. Само не поглеждай надолу засега. Това изисква малко опит и...

Веднага разбрах, че съм допуснала грешка. Едва го бях изрекла и Делф, разбира се, погледна надолу. Пръстите му ме сграбчиха като куки, той взе да пищи и да се върти, което ни прати в стръмно пикиране. Отначало се учудих защо се спускаме толкова бързо, но после се сетих, че никога досега не съм летяла със стокилограмов Уъг на гърба.

Изгубих всякакъв контрол и се присъединих към неговото пищене. Вече бяхме на пет метра над земята, когато се пресегнах и го пернах през лицето. Той веднага спря да се мята, давайки ми възможност да овладея ситуацията и да извърша някакво подобие на кацане – не от най-меките, но все пак кацане. Проснахме се запъхтени един до друг и след секунда аз се повдигнах на лакът.

– Замалко да ни убиеш! – викнах разгорещено. Но после си спомних за собствения си първи полет и ядът ми утихна. Освен това аз носех отговорността. Той само се возеше. Изправих се и отупах прахта от дрехите си. – Грешката беше моя, Делф. Следващия път ще е по-добре.

– Следващ път? – изгледа ме той така, сякаш исках от него да погълне цял Крет. – Няма да има следващ път, Вега Джейн.

– Искаш ли да прекосим Мочурището, или не? – Отговор не последва, само неясно сумтене. – Защото, ако можем да прелитаме над части от него, няма да е нужно да се притесняваме какво има отдолу. – Застанах в очакване, потропвайки с крак. Той примигна, почеса се веднъж-дваж по главата и каза:

– Ами тогава да вземем да пробваме пак, а, Вега Джейн?