Довършителката
- Автор: Балдаччи Дэвид
- Серия: Вега Джейн #1
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Сиела
- ISBN: 978-954-28-1630-0
- Переводчик: Деян Кючуков
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Довършителката». Краткое содержание книги:
Всичко се променя, когато вижда своя ментор и приятел Куентин Хърмс да бяга в забранената зона на Мочурището, където обитават страшни зверове. Преследван е от членовете на Съвета и от техните безмилостни кучета.
Мистериозното бягство на Куентин подтиква Вега Джейн да потърси отговори на неудобни за Съветавъпроси, а това я отвежда до разкрития за машинации от миналото, които разбиват представите й за света. Родното й място се оказва задушено от интриги и тайни, прикривани зад паравани от лъжи и заблуди.
„Довърщителката” е едно невероятно приключение, изпълнено с опасности, напрежение и неочаквани обрати в духа на шедьоври като „Властелинът на пръстените”, „Хари Потър” и „Игрите на глада”, от които авторът на бестселъри Дейвид Балдачи е черпил вдъхновението си.
– Помниш ли, като ми каза за червената светлина? Възможно ли е това да е била нейната коса? Тя също е червена, нали?
Делф се клатеше напред-назад върху пъна. Боях се да не скочи и побегне, но се зарекох, че стори ли го, ще полетя подире му. Трябваше да разбера истината на всяка цена.
– Случката на дядо ми... Моригон също е била там. Станало е в нейния дом, признай си. – Разтърсих го за рамото. – Така ли е, Делф? Така ли е?
– Да, там беше, Вега Джейн – извика той.
– Знаех си! А ти какво си търсил при тях? А? Трябва да ми кажеш. – Разтърсих го отново. – Кажи ми!
Лицето му се сгърчи в агония. Той се преви надве, но аз го изправих обратно. Не бях на себе си. Трябваше да разбера. Не ме беше грижа дали го наранявам, или не. Целият ми живот се оказваше една лъжа. Имах право да науча поне част от истината. Още сега.
– Кажи ми! – изкрещях, зашлевявайки му плесница.
– Бя-бях отишъл д-да видя новия Уист, к-който татко беше обучил за нея. Ха-Харпи се казваше. Чу-чудесно ку-кученце, много г-го обичах.
– И после какво?
– Стори ме се, че чу-чувам Ха-харпи отвътре. За-затова надникнах.
– И влезе?
Той кимна, стиснал клепачи като от непоносима болка. Сграбчих го здраво за ръката. Не исках да спира тъкмо сега.
– Н-никъде не се ви-виждаше жив Уъг. Ни-нито пък Харпи.
– Продължавай, Делф. Продължавай.
– Чу-чух някакъв шум на г-горния етаж и се уплаших.
– Нормално е, Делф. Бил си само на шест Сесии. – Сега говорех тихо, стараейки се да му вдъхна спокойствие.
– К-качих се п-по стълбите и ги чух да се ка-каа-карат – изплю най-сетне думата той.
– Дядо ми и Моригон? – Мълчание. Разтърсих го отново. – Те ли бяха?
– Н-не мога повече, Ве...
– Те ли бяха? – креснах в лицето му. – Погледни ме, Делф. Погледни ме! – Очите му се отвориха. Моригон и дядо ми ли бяха?
– Да – промълви едва и по бузите му се търкулнаха сълзи.
– Имаше ли друг Уъг с тях? – Поклащане на глава. – Чудесно. Продължавай, Делф.
– Страх ме беше, д-дето се к-карат така, но си п-помислих, че може да им п-помогна, к-както татко правеше съ-със зверовете. Да ги раз-разтърва, един вид.
– И аз бих сторила същото, Делф. Добре е, че си опитал да им помогнеш.
Той отпусна глава върху дланите си и започна да хлипа на пресекулки. Усетих остро убождане на вина, задето го карах да преживява всичко отново, но нямаше друг начин. Трябваше да узная истината докрай. Изправих го така, че да ме погледне в очите.
– Не спирай, Делф. Трябва да изкараш това от себе си. Длъжен си.
– Горе имаше д-две врати. Зад п-първата н-нямаше никой.
– А зад втората? – изрекох с болезнен трепет.
– Вътре бяха... – Гласът му замря и той взе да хленчи отново. Уплаших се да не млъкне окончателно, но този път не го ударих, нито му викнах.
– Видял си нещо, което те е ужасило до дън душа, нали?
Той кимна злощастно.
– Д-двамата сто-стояха един срещу друг.
– Тя му е била ядосана? Крещяла му е? А той се е мъчел да я успокои?
Отговорът му ме порази.
– Б-беше обратното, Ве-Вега Джейн. М-Моригон из-из-изглеждаше п-по уплашена и се м-м-мъчеше да успокои него.
Зяпнах го недоверчиво.
– И какво му казваше?
Делф си пое няколко пъти дълбоко дъх, като всеки път тялото му потреперваше в спазъм. Ако бях суеверна, щях да си помисля, че изхвърля от себе си някакъв зъл дух. Накрая спря, избърса лице от сълзите си и ме погледна. Изражението му беше ясно и в него нямаше повече болка.
– Да не отива. Молеше го да не отива.
– А той какво й отвръщаше?
– Че не може иначе. Че трябва да отиде, че е длъжен да опита. Повтаряше го отново и отново. С такъв един свиреп глас... още го чувам в сънищата си.
– Да отиде къде? – попитах по-рязко, отколкото възнамерявах.
Лицето на Делф се извърна към мен, бледо като восък.
– Не каза. И после се случи...
– Червената светлина?
– Беше огън, Вега. Такъв, какъвто никога не съм виждал. Огън, който беше... жив. Той... той се обви около Върджил като змия, заплашвайки да го погълне целия. И после... после той се издигна във въздуха и изведнъж... изчезна. Без да издаде звук. Нито звук. – Последните думи излязоха от устата му като шепот.
Замръзнах на мястото си. Делф току-що бе описал същото, на което бях станала свидетел в Приюта. Родителите ми бяха преживели Случка пред собствените ми очи. Аз я бях видяла!
Трябва да съм изглеждала доста отнесена, защото усетих, че Делф ме разтърсва за раменете.
– Вега Джейн, добре ли си?
Все още не можех да продумам. Съзнанието ми се връщаше към картината на огъня, поглъщащ моите родители. Случка. Бях видяла Случка.