Довършителката

– Но тогава защо аз имах само откъслечни спомени? Имам предвид досега?

– Заради разликата в светлините, предполагам – отвърнах изтощено. И двамата имахме такъв вид, сякаш сме тичали до пълна отмала.

Ето значи защо Моригон изглеждаше толкова напрегната и подозрителна, когато по време на първото ни гостуване с Джон и казах, че вече съм се отбивала край къщата и. Помислила е, че намеквам за онзи случай, отпреди толкова Сесии, когато е изскочила отвътре с обезумял вид и ме е поразила със синя светкавица, за да изтрие видяното от паметта ми.

После ми хрумна друга мисъл и се вторачих в Делф толкова продължително, че накрая той не издържа и попита:

– Какво има, Вега Джейн?

– Знаеш ли, че вече не заекваш?

В първия миг наблюдението ми явно го порази, но после по лицето му бавно се разля усмивка.

– Права си. – Усмивката стана по-широка.

– Но защо?

– Тук горе думите вече не са замотани, Вега Джейн – докосна главата си той.

– Очевидно си смъкнал от себе си голямо бреме, Делф. Не мисля, че някога ще заекваш отново. Съжалявам, че те подложих на такова изпитание. Наистина съжалявам, защото си мой приятел. Единственият.

Той погледна към мен, а после към небето. На светлината на Нок изглеждаше отново както преди, когато двамата бяхме Младоци и се гонехме безгрижно из гората. Вече не можех дори да си представя какво е било усещането тогава. Макар и на малко Сесии, бяхме станали стари. При мисълта очите ми почти се насълзиха.

– Няма защо да съжаляваш, Вега Джейн. Именно това, че ме накара да си спомня, ми помогна. Прочисти главата ми... – Той се пресегна и сложи ръка върху моята. – Ти също си моя приятелка. По-ценна от всички останали Уъгове, взети заедно.

– Радвам се, че е така, Делф. – Направих пауза и после реших просто да изплюя камъчето. – Родителите ми имаха Случки. Вече не са в Приюта. Видях с очите си как изчезнаха.

– Какво? – зяпна ужасено той.

– Огънят ги погълна – промълвих задавено. – Точно както ти описа. Тогава нямах представа какво им се случва, но вече имам.

– Много съжалявам, Вега Джейн.

– И аз съжалявам за онова, което ти си преживял.

Погледнах към книгата, която още държах в ръце.

– Ами Кръвниците? – попитах. – Вътре пише ли нещо за тях?

– Кръвници? – подсмихна се Делф. – Това са бабини деветини.

Повдигнах вежди. Бях съгласна с него, но за разлика от мен той не бе виждал как Куентин бяга към Мочурището, дирейки спасение.

– Защо мислиш така?

– Ако Кръвниците съществуваха, защо ще чакат да издигнем проклетата Стена, та чак тогава да ни нападнат? Толкова ли са глупави?

– Но нали ти също участваш в строежа.

– А какво друго мога да сторя? – разпери безпомощно ръце той. – Навярно ще ме хвърлят във Валхал, ако откажа.

– Ето значи защо са предложили награда за главата на Куентин – осени ме неочаквано хрумване.

– Защо? – попита Делф. – Какво имаш предвид?

– Не са можели просто да кажат, че е имал Случка или че го е изял Гарм. Така е нямало да имат претекст да оповестят съществуването на Кръвниците.