Довършителката

Хари Две проскимтяваше тихо в краката ми. Погледнах го и си помислих дали не сънува лош сън. Не знаех дали кучетата сънуват, но не виждах причина да не е така. А и Хари Две беше доста специално куче.

Бавно отгръщах страница след страница, попивайки колкото се може повече информация. Куентин Хърмс бе също толкова педантичен в документирането на Мочурището, колкото и в изработката на красиви неща в Комините. Но онова, което описваше и пресъздаваше върху тези страници, не можеше да се вземе с лека ръка. На почти всеки лист пергамент имаше нещо, което може да те убие. Но се срещаха и полезни същества, включително и едно, наречено Хоб, които бе склонно да ти помага, стига всеки ден да му правиш малък подарък. Ама че нахална гадинка, рекох си, да търгува с доброта срещу подкуп.

Накрая затворих книгата и се загледах в догарящия огън. Едно тлеещо дърво привлече вниманието ми. Кората му бе почервеняла, почти прозрачна от разяждащата я жар. Също като моя дядо и родителите ми – погълнати цели сред стълбове от пламък.

Коленичих до огнището и доближих ръка, но не прекалено, защото не исках да се изгоря. И все пак усещах паренето. Спомних си кръглите белези, останали от пътуването ми в миналото – те боляха толкова силно. А какво ли бе усещането да гори цялото ти тяло? Тръснах глава при мисълта. Но дядо сам бе предизвикал пламъците със своето желание да тръгне нанякъде. Моригон го бе умолявала да остане, но той не я бе послушал. И ето че огънят го беше отнесъл. Също като родителите ми. Нищо чудно и те да го бяха сторили доброволно.

Което означаваше, че са избрали да ни зарежат. Не, да зарежат мен.

Е, аз не се канех да избухвам в пламъци, за да напусна Горчилище, но можех да го направя, като прекося Мочурището. До момента тази идея ме обсебваше изцяло – да се махна оттук, да намеря своите роднини, защото те не бяха мъртви. Просто вече не се намираха тук. Но сега у мен се надигана и друго чувство, което ме накара да седна на студения каменен под и да направя нещо, което не правех почти никога. Да избухна в сълзи. Поклащах се напред-назад, изпитвайки болка в цялото си тяло. Все едно аз бях погълната от огъня и моята кожа бе овъглена и почерняла. Не можех да си поема дъх от риданията, които ме задавяха. Сякаш бях трупала тази емоция с дни и месеци, за да я излея сега наведнъж.

Сепнах се, когато усетих нечии големи ръце да ме обгръщат. Отворих очи и видях Делф, който седеше до мен и също плачеше.

Хари Две се събуди, примъкна се до нас и взе да ме бута с муцуната си. Вероятно искаше да ме накара да го погледна, да се почувствам по-добре. Но е трудно да се чувстваш добре, когато цялото ти семейство те е напуснало.

И то по свой собствен избор.

– Всичко е наред, Вега Джейн – промълви Делф в ухото ми, гъделичкайки ме с топлия си дъх. – Всичко е наред.

Докоснах го по лакътя, за да покажа, че съм чула. Но нищо не беше наред.