Четвъртият гроб под краката ми [bg]

— Нещо такова.

— И не сподели?

— Ами…

— Цяла чиния курабийки, а ти не сподели? След като аз свърших цялото обикаляне?

Ченето ми увисна.

— Обикалянето? Ти отиде до прозореца и го видя до контейнера.

— Да, но отидох… — Тя кръстоса пръсти, за да изобрази ходещо движение, което ми се стори забавно. — … до прозореца с краката си.

— Да, но аз бях тази, която гони злобното малко лайненце седемнадесет пресечки.

— Три.

— А после той ме ухапа.

— Той няма зъби.

— И от венците боли. — Потърках ръка разсеяно, спомняйки си целия ужас.

— Той е пудел. Колко силно може да стиска с венци?

— Хубаво, следващия път може ти да го гониш.

След като въздъхна шумно, тя каза:

— Ами онзи тип Били Боб? Той все още ни дължи пари.

— Имаш предвид Боби Джо? Онзи, който мислеше, че приятелката му се опитва да го убие с фъстъци? Той се изплати.

— Чарли — каза тя с укорителен тон, — трябва да се научиш да си държиш гащите закопчани.

— Не така — казах аз потресено. — Боядиса ни офисите.

След дълъг и раздразнен поглед, тя попита:

— Имаш предвид офисите, които вече не ползваме?

Свих рамене овчедушно.

— Мда, забравих да го отменя, а той ги боядиса, след като се изнесохме от там. Беше много щастлив, че е така празно.

— Е, това е просто фантастично.

Ентусиазмът й изглеждаше неискрен. Беше странно.

— Със сигурност още някой ни дължи пари — каза тя.

Тогава ме порази. Отговорът на всичките ни молитви. Или поне на някои от тях.

— Права си — казах. Рейес Фароу ми дължеше и то много. Ухилих се срещу Куки. — Разреших един случай. Дължат ми стандартната такса, плюс медицински разходи и психическа травма.

Тя изглеждаше обнадеждена.

— Какъв случай? Кой?

Решително стиснатата ми челюст й каза точно кого имах предвид. Тя доби онзи далечен, замечтан поглед.

— Може ли да помогна да си приберем дължимото?

— Не, трябва да върнеш всичките тези неща. Как иначе ще можем да ядем през следващия месец?

— Никога не участвам в забавлението.

— Вината е само твоя.

Тя прочисти гърлото си.

— Как което и да е от това… — Тя разпери широко ръце. — … е по моя вина?

— Това е, защото ме остави без надзор. Нямаш ли да попълваш разписки за връщане?

Тя вдигна цял наръч.

— Да.

— От твоя апартамент?

— Хубаво.

Тя взе разписките и понечи да ме остави сама. Никога нямаше да се научи.

— О — каза тя, преди да отвори вратата, — взех ти дистанционното, така че изобщо не си го и помисляй.

Това беше незаслужено.