Камъкът на полуръста
- Автор: Сальваторе Роберт Энтони
- Серия: Забытыя Каралеўства: Долината на мразовития вятър #3
- Год: 2004
- Язык: болгарский
- Переводчик: Вяра Паунова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Камъкът на полуръста». Краткое содержание книги:
Използвайки вълшебна маска, с която скрива своя произход и раса, мрачният елф Дризт До’Урден се заема да спаси заедно с варваринът Уолфгар „сръчния“ си приятел. Един неочакван съюзник пристига точно, когато Ентрери залага своя капан. Но ще успее ли Риджис да се измъкне невредим?
Съмишлениците от Долината на мразовития вятър се сражават с пиратите от прочутия Саблен бряг, прекосяват пустинята Калимшан и се борят с чудовища от други равнини, за да спасят своя приятел и живота си.
„Камъкът на полуръста“ е вълнуващият край на трилогията „Долината на мразовития вятър“, от поредицата Forgoten Realms.
Ала не можеха да си позволят да загубят и ден. Риджис се намираше в лапите на Ентрери и единствената му надежда за спасение от ужасната смърт, която го чакаше в Калимпорт, бяха Дризт и Уолфгар. Дългата седловина бе краят на един път, но също и начало на друг, още по-дълъг и опасен.
Дризт щеше да успее да се пребори с изтощението, ала Уолфгар изглеждаше мрачен и обзет от постоянно напрежение. Той бе още съвсем млад и напускаше Долината на мразовития вятър (единственият дом, който бе имал някога) за първи път в живота си. Сега онова сигурно кътче земя, където вечно се носеше песента на хапливия вятър, бе останало далеч на север.
А Калимпорт се намираше още по-далеч на юг.
Дризт се облегна назад, опитвайки да се успокои с мисълта, че Уолфгар сам бе решил да тръгне на път и че никой, нито дори той, неговият учител, не би могъл да го накара да се откаже.
Елфът затвори очи. Най-доброто, което можеше да стори за себе си и за своя приятел, бе да се наспи добре, за да бъде готов да посрещне онова, което ги очакваше на следващата сутрин.
Няколко часа по-късно ученикът на Малкор ги събуди и безмълвно ги поведе към трапезарията, където магьосникът вече ги чакаше. На масата бе сложена обилна закуска.
— Според думите на братовчед ми, пътят ви води на юг — каза Малкор. — Преследвате някакъв мъж, който е пленил приятеля ви, полуръст на име Риджис.
— Мъжът се казва Ентрери — отвърна Дризт, — и, доколкото го познавам, ще ни бъде много трудно да го заловим. Тръгнал е към Калимпорт.
— Ще ни бъде дори още по-трудно отпреди, когато поне знаехме, че все още се намира на пътя — Уолфгар обясняваше на Малкор, но Дризт разбра, че думите му бяха насочени много повече към него, отколкото към магьосника. — Сега можем само да се надяваме, че не се е отклонил.
— Пътят му не е тайна — отговори Дризт. — Целта му е крайморският Град на бездънните води. Кой знае, може би вече е там.
— Тогава значи е потеглил по море — предположи Малкор.
Уолфгар замалко не се задави. Тази възможност изобщо не му бе минавала през ума.
— Боя се, че е така — съгласи се Дризт. — Мислех си, че и ние ще трябва да направим същото.
— Това е опасен път, а и струва много пари — каза Малкор. — Лятото наближава своя край и пиратите се събират за последните си набези на юг. Ако човек не успее да си уреди добър кораб…
Магьосникът не довърши, но мълчанието му бе достатъчно красноречиво.
— Само че вие нямате друг избор — продължи след малко той. — И най-бързият кон не може да се мери с никой кораб, а и пътят по море е по-пряк от този по суша, където трябва да се заобикалят безброй препятствия. Моят чирак вече сложи омагьосаните подкови на жребците ви, така че ще успеете да достигнете Града на бездънните води само след няколко дни.
— А колко време ще трябва да плаваме? — попита смаяният Уолфгар, който все още не можеше да повярва, че Дризт ще се съгласи с предложението на магьосника.
— Струва ми се, че младият ти приятел не разбира напълно пътя, по който е поел — обърна се Малкор към Дризт.
Магьосникът постави вилицата си върху масата, после сложи още една, на десетина сантиметра от първата.
— Това — обясни той и посочи първата вилица, — е Долината на мразовития вятър. А това тук е Здрачната кула, в която се намираме сега. Делят ги почти четиристотин мили.
При тези думи магьосникът подхвърли една вилица на Дризт, който я сложи пред себе си, на около един метър от вилицата, която представляваше Здрачната кула.
— Пътят, по който сте поели, е пет пъти по-дълъг от този, който сте оставили зад себе си. Две хиляди мили и няколко царства ви делят от Калимпорт — рече Малкор на Уолфгар и посочи третата вилица, която изобразяваше далечния южен град.
— Та ние сме загубени! — простена Уолфгар, на когото такива огромни разстояния изглеждаха почти немислими.
— Съвсем не — отвърна Малкор. — Със северния вятър в платната си ще се движите бързо и ще успеете да изпреварите първия сняг. А пък хората и земите на юг са доста по-гостоприемни от тукашните.
— Ще видим — Дризт не изглеждаше особено убеден — за него „хора“ винаги означаваше „неприятности“.