Камъкът на полуръста
- Автор: Сальваторе Роберт Энтони
- Серия: Забытыя Каралеўства: Долината на мразовития вятър #3
- Год: 2004
- Язык: болгарский
- Переводчик: Вяра Паунова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Камъкът на полуръста». Краткое содержание книги:
Използвайки вълшебна маска, с която скрива своя произход и раса, мрачният елф Дризт До’Урден се заема да спаси заедно с варваринът Уолфгар „сръчния“ си приятел. Един неочакван съюзник пристига точно, когато Ентрери залага своя капан. Но ще успее ли Риджис да се измъкне невредим?
Съмишлениците от Долината на мразовития вятър се сражават с пиратите от прочутия Саблен бряг, прекосяват пустинята Калимшан и се борят с чудовища от други равнини, за да спасят своя приятел и живота си.
„Камъкът на полуръста“ е вълнуващият край на трилогията „Долината на мразовития вятър“, от поредицата Forgoten Realms.
Струваше му се невъзможно той, Артемис Ентрери, да бъде покорен от магия, но и не можеше да отрече току-така очевидната сила на рубина.
Ентрери се изсмя на глас. Кормчията, единственият човек, който се намираше на палубата по това време, му хвърли любопитен поглед, после отново потъна в собствените си мисли.
— О, не — прошепна Ентрери на рубина. — Никога вече няма да имаш власт над мен. Не и сега, когато знам номерата ти, а и имам дълги дни пред себе си, за да ги изуча още по-добре! Ще поема по примамливия път, който се простира пред всеки, взрял се в аленото ти сърце, и ще се върна обратно като победител.
Засмя се отново и окачи златната верижка на врата си, мушвайки медальона под кожената си дреха.
После бръкна в кесийката си, стисна малката ониксова статуетка и отправи поглед на север.
— Виждаш ли какво става, Дризт До’Урден? — попита той в нощта, макар да знаеше отговора.
Далеч, далеч оттук, в Града на Бездънните води или в Дългата седловина, или някъде между тях, лавандуловите очи на елфа неотклонно се взираха на юг.
И двамата знаеха, че им бе писано да се срещнат отново. Веднъж вече се бяха изправяли един срещу друг, в Митрал Хол, древното джуджешко царство, но тогава битката им завърши без победител.
Ала победител трябваше да има.
Никога преди палачът не бе срещал някого, който да може да се мери с него по бързина и чиито оръжия да са така смъртоносни, както собствената му изумрудена кама и сега споменът за двубоя с Дризт До’Урден не му даваше покой. Двамата така си приличаха, движенията им бяха в съвършена хармония и се допълваха едно друго, сякаш бяха част от един и същи танц. И все пак елфът — състрадателен и загрижен за другите — притежаваше човечност, от която Ентрери отдавна се бе отказал като от никому ненужна стара вещ. Подобни чувства, подобна слабост, убеден бе той, нямаха място в сърцето на истинския боец.
Убиецът конвулсивно сви юмруци и яростно си пое дъх.
— Ела, Дризт До’Урден! — процеди той през стиснати зъби. — Да видим кой е по-силен!
В гласа му се усещаше непоклатима решителност, примесена с едва доловим страх. Това щеше да бъде най-голямото предизвикателство в живота и на двамата, абсолютното изпитание на онези идеи и принципи, които ръководеха всяка тяхна постъпка и ги превръщаха в коренно различни личности. За Ентрери този двубой не можеше да свърши наравно. Той бе продал душата си в замяна на уменията си и ако Дризт До’Урден го победеше, ако дори никой от двамата не успееше да надвие другия, целият живот на убиеца щеше да се окаже една огромна, жестока лъжа.
Ала той не мислеше така.
Ентрери живееше, за да побеждава.
Тази вечер Ентрери не бе единственият, който гледаше нощното небе. Свежият въздух беше успокоил стомаха му и сега Риджис съзерцаваше далечните звезди, а мисълта му се рееше назад към неговите приятели и Долината на мразовития вятър. Колко такива нощи бяха прекарали, греейки се на веселия пламък на огъня и разказвайки си истории за приключения и храбри подвизи, или пък просто седяха един до друг, потънали в собствените си мисли и щастливи, че са заедно. Долината на мразовития вятър беше неплодородна ветровита тундра, земя със суров климат и сурови обитатели, ала приятелството на Бруенор, Кати-Бри, Дризт и Уолфгар го сгряваше и в най-студените нощи и го защитаваше от брулещия северен вятър.
От целия си петдесетгодишен живот Риджис бе прекарал по-малко от десет години в Долината и, погледната от този ъгъл, тя не бе нищо повече от временен пристан, просто още една спирка в безкрайното пътуване, в което се бе превърнал животът му след кражбата на медальона. Ала сега, когато отново се завръщаше в южното царство, Риджис почувства, че единственият истински дом, който бе имал някога, е Долината на мразовития вятър. И че приятелите, които толкова често бе приемал за даденост, бяха единственото му семейство.
Той се отърси от самосъжалението и се замисли над онова, което му предстоеше. Дризт щеше да дойде за него, навярно Уолфгар и Кати-Бри също щяха да се присъединят.
Ала не и Бруенор.
Цялото облекчение, което Риджис изпита, когато Дризт се завърна жив и здрав от недрата на Митрал Хол, се бе сгромолясало в Клисурата на Гарумн заедно с безстрашното джудже. Риджис никога нямаше да забрави онзи ден, когато се озоваха между прииждащите пълчища сиви джуджета и огромния дракон на мрака. Тогава Бруенор бе успял да им отвори път за бягство, макар и с цената на собствения си живот — беше скочил върху дракона с буренце горяща мазнина, повличайки звяра и себе си в бездънната пропаст.
Риджис потръпна от болка при спомена за онзи ужасен ден. При цялата си грубоватост и непрестанното мърморене, Бруенор Бойният чук си оставаше най-скъпият му приятел.