Камъкът на полуръста
- Автор: Сальваторе Роберт Энтони
- Серия: Забытыя Каралеўства: Долината на мразовития вятър #3
- Год: 2004
- Язык: болгарский
- Переводчик: Вяра Паунова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Камъкът на полуръста». Краткое содержание книги:
Използвайки вълшебна маска, с която скрива своя произход и раса, мрачният елф Дризт До’Урден се заема да спаси заедно с варваринът Уолфгар „сръчния“ си приятел. Един неочакван съюзник пристига точно, когато Ентрери залага своя капан. Но ще успее ли Риджис да се измъкне невредим?
Съмишлениците от Долината на мразовития вятър се сражават с пиратите от прочутия Саблен бряг, прекосяват пустинята Калимшан и се борят с чудовища от други равнини, за да спасят своя приятел и живота си.
„Камъкът на полуръста“ е вълнуващият край на трилогията „Долината на мразовития вятър“, от поредицата Forgoten Realms.
— Почакай! — извика Дризт и също прекрачи прага.
Вътре нямаше никой. Беше се озовал в сумрачен коридор, който плавно се изкачваше, виейки се нагоре — очевидно обикаляше цялата кула.
— Бездруго има само един път — рече Дризт на Уолфгар, който току-що бе влязъл в коридора, и двамата поеха напред.
Според Дризт бяха описали пълен кръг и вече се намираха на второто ниво (поне три-четири метра над земята), когато видяха момчето да ги чака пред един тъмен коридор, отвеждащ към центъра на кулата. То обаче не пое по този коридор, а продължи нагоре.
Търпението на Уолфгар се изчерпа. Нито за миг не можеше да забрави, че всяка секунда, която губеха, за да изпълняват приумиците на непознатото момче, увеличава преднината на Ентрери и неговия пленник. Варваринът мина покрай Дризт и сграбчи момчето за рамото, принуждавайки го до го погледне в очите.
— Ти ли си Малкор? — рязко попита той.
Момчето пребледня при звука на заплашителния глас, но не каза нищо.
— Остави го — намеси се Дризт. — Той не е Малкор, сигурен съм. Съвсем скоро ще се срещнем с господаря на кулата.
И като погледна изплашеното момче, добави:
— Прав ли съм?
Момчето кимна и отново тръгна напред.
— Съвсем скоро — повтори Дризт, опитвайки се да успокои приятеля си.
За да попречи на Уолфгар да направи някоя глупост, елфът побърза да застане между него и момчето.
— Харпъл! — простена младият варварин.
Коридорът ставаше все по-стръмен и по-стръмен, а кръговете, които описваше — все по-тесни. Явно бе, че наближават върха на кулата. Най-сетне момчето спря пред една врата, отвори я и им даде знак да влязат.
Дризт бързо пристъпи напред. Искаше да влезе в стаята първи, понеже се боеше, че ядосаният Уолфгар може да направи неприятно впечатление на техния домакин.
Върху едно писалище в другия край на стаята, кръстосал ръце пред гърдите си, седеше едър, висок мъж с прошарена коса и очевидно ги очакваше. Дризт тъкмо се канеше да го поздрави, както подобава, когато Уолфгар влетя в стаята, като замалко не го повали на земята, и решително се насочи към писалището.
Сложил ръка на хълбока си и стиснал здраво Щитозъб в десницата си, младият варварин се вгледа изпитателно в мъжа пред себе си.
— Ти ли си магьосникът, когото наричат Малкор Харпъл? — попита той и в гласа му прозвуча едва сдържан гняв. — И ако не си, къде, в името на Деветте пъкъла, можем да го открием?
Мъжът избухна във весел смях.
— Прекрасно! — възкликна той и като скочи от писалището, с всичка сила тупна Уолфгар по рамото.
— Винаги съм предпочитал гости, които не прикриват истинските си чувства със сладки думи!
После мина покрай смаяния варварин и отиде към вратата.
— Говори ли с тях? — попита той момчето, което още стоеше отвън.
То пребледня още повече и енергично поклати глава.
— Дори една-едничка дума? — извика Малкор.
Момчето, което вече трепереше като лист, отново поклати глава.
— Наистина — обади се Дризт, — не каза нито…
Малкор го спря по средата на изречението.
— Само да разбера, че си изрекъл и една-единствена сричка! — предупреди той ужасеното момче.
После се обърна и направи крачка навътре. В мига, в който реши, че момчето се е поотпуснало, магьосникът рязко се обърна и то подскочи от уплаха.
— Още ли си тук? — сопна се Малкор. — Изчезвай!
Вратата се захлопна, още преди да бе довършил заповедта си. Малкор се засмя и отново отиде до писалището, а напрегнатите му мускули се отпуснаха. Дризт и Уолфгар се спогледаха смаяно и се приближиха.
— Да се махаме оттук! — прошепна Уолфгар на Дризт и елфът видя, че приятелят му се бори с желанието да удуши грубия магьосник начаса.
Макар и в по-малка степен, Дризт споделяше чувствата на варварина, но също така знаеше, че както кулата, така и необичайното поведение на обитателите й, си имат свое обяснение.
— Приеми нашите искрени почитания, Малкор Харпъл! — каза той, без да откъсва лавандуловите си очи от лицето на магьосника. — Макар постъпките ти да те представят в съвсем различна светлина от тази, в която те обрисува Харкъл, твоят братовчед.
— Уверявам те, че съм точно такъв, какъвто ме е описал Харкъл — спокойно отвърна Малкор. — Бъди добре дошъл, Дризт До’Урден и ти, Уолфгар, сине на Беорнегар. Тази скромна кула рядко е посрещала такива високи гости!