Камъкът на полуръста
- Автор: Сальваторе Роберт Энтони
- Серия: Забытыя Каралеўства: Долината на мразовития вятър #3
- Год: 2004
- Язык: болгарский
- Переводчик: Вяра Паунова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Камъкът на полуръста». Краткое содержание книги:
Използвайки вълшебна маска, с която скрива своя произход и раса, мрачният елф Дризт До’Урден се заема да спаси заедно с варваринът Уолфгар „сръчния“ си приятел. Един неочакван съюзник пристига точно, когато Ентрери залага своя капан. Но ще успее ли Риджис да се измъкне невредим?
Съмишлениците от Долината на мразовития вятър се сражават с пиратите от прочутия Саблен бряг, прекосяват пустинята Калимшан и се борят с чудовища от други равнини, за да спасят своя приятел и живота си.
„Камъкът на полуръста“ е вълнуващият край на трилогията „Долината на мразовития вятър“, от поредицата Forgoten Realms.
При тези думи убиецът подхвърли медальона във въздуха, после го улови и го мушна в кесийката, която висеше на кръста му.
След това бръкна по-дълбоко в торбичката и извади друг предмет — изящна ониксова статуетка, издялана във формата на пантера.
— Разкажи ми за нея — заповяда той на пленника.
Риджис отдавна се чудеше кога ли Ентрери ще прояви интерес към фигурката. Беше го видял да си играе с нея край Клисурата на Гарумн в Митрал Хол, за да подразни Дризт, ала оттогава повече не бе виждал магическия предмет.
Той безпомощно сви рамене.
— Няма да повтарям — заплаши го Ентрери и онази смразяваща увереност в надвисналата гибел, онзи всепоглъщащ ужас, който сковаваше всичките му жертви, прекърши Риджис.
— На елфа е — заекна той. — Казва се Гуен…
Риджис бързо млъкна, когато видя как убиецът стисна изумрудената кама със свободната си ръка, готов да я запрати срещу него.
— Да не би да се опитваш да повикаш съюзник? — злобно изсъска палачът и пусна статуетката в кесийката си. — Знам името на звяра, полуръсте. И мога да те уверя, че докато котката пристигне, вече ще си мъртъв.
— Боиш се от котката? — престраши се да попита Риджис.
— Не поемам ненужни рискове — отсече Ентрери.
— А защо не я повикаш сам? — не отстъпваше Риджис, мъчейки се да наклони везните в своя полза. — Ще ти бъде другар в дългите, самотни пътешествия.
Подигравателният смях на убиеца огласи каютата.
— Другар? За какво ми е притрябвал другар, глупав полуръст? Какво ще спечеля?
— Заедно ще сте по-силни — отвърна Риджис.
— Глупак! Ето къде грешиш жестоко. На път другарите носят само зависимост и гибел! Виж себе си, приятелю на елфа! Каква сила донесе ти на Дризт До’Урден? Той се втурва да те спасява, да изпълни онова, което ти дължи като приятел — Ентрери се изплю с отвращение, сякаш думата го бе омърсила. — Втурва се право в лапите на смъртта!
Риджис провеси глава и не каза нищо — Ентрери беше прав. Приятелите му се впускаха в опасности, които дори не можеха да си представят, само заради него и грешките, които бе направил много преди да ги срещне.
Ентрери прибра изумрудената кама в ножницата и скочи от мястото си.
— Порадвай се на нощта, малки крадецо. Почувствай милувката на брулещия морски вятър, наслади се на всички удоволствия, които ще ти предложи това пътешествие — така, както би им се насладил осъденият на смърт. Защото за теб Калимпорт означава сигурна смърт… за теб и за твоите приятели! — с тези думи Ентрери излезе от каютата, хлопвайки вратата с всичка сила.
Но не я заключи, забеляза Риджис. Никога не заключваше вратата! Не че имаше нужда, разгневен на самия себе си, трябваше да признае полуръстът. Единствената верига, която Ентрери използваше, бе ужасът, но нейната хватка бе по-сигурна от най-тежките железни окови. Нямаше къде да избяга, нямаше къде да се скрие.
Риджис отпусна глава върху ръцете си. Сега, когато убиецът го нямаше, цялото му същество се съсредоточи върху поклащането на кораба и еднообразното проскърцване на старите греди, а тялото му сякаш отмерваше ритъма на неспирното движение.
Усети как вътрешностите му се надигат.
Полуръстовете не обичаха морето, а Риджис се боеше от него повече и от събратята си. Ентрери надали можеше да измисли по-голямо мъчение за Риджис от това пътуване с кораб през Саблено море.
— О, не! — изстена полуръстът. — Не отново!
Останал без сили, той едва успя да се добере до люка на каютата, отвори го и показа глава навън, вдишвайки свежия нощен въздух.
Плътно увит с плаща си, Ентрери крачеше по празната палуба. Високо над главата му вятърът издуваше платната на кораба и той се носеше на юг, тласкан от първите зимни вихрушки. Безброй звезди обсипваха тъмното небе и блещукаха в безкрайния простор чак до далечния, потънал в мрак хоризонт, където небето и океанът се сливаха в едно.
Убиецът отново извади рубинения медальон, оставяйки звездната светлина да пробуди магията му, и се вгледа в него, твърдо решен да разбере тайната на прекрасния предмет преди пътуването да е достигнало своя край. Пук паша щеше да бъде невероятно щастлив, когато отново си възвърнеше медальона. Та нали само благодарение на него се бе сдобил с такава безгранична власт! Много повече власт, даде си сметка Ентрери, отколкото който и да било друг от неговите предшественици. С помощта на медальона Пук паша превръщаше враговете си в приятели, а приятелите — в роби.
— Дори и мен? — зачуди се той, омагьосан от хилядите миниатюрни звездици, които се отразяваха в прекрасния камък. — Бил ли съм и аз негова жертва? Или може би ще стана?