Камъкът на полуръста
- Автор: Сальваторе Роберт Энтони
- Серия: Забытыя Каралеўства: Долината на мразовития вятър #3
- Год: 2004
- Язык: болгарский
- Переводчик: Вяра Паунова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Камъкът на полуръста». Краткое содержание книги:
Използвайки вълшебна маска, с която скрива своя произход и раса, мрачният елф Дризт До’Урден се заема да спаси заедно с варваринът Уолфгар „сръчния“ си приятел. Един неочакван съюзник пристига точно, когато Ентрери залага своя капан. Но ще успее ли Риджис да се измъкне невредим?
Съмишлениците от Долината на мразовития вятър се сражават с пиратите от прочутия Саблен бряг, прекосяват пустинята Калимшан и се борят с чудовища от други равнини, за да спасят своя приятел и живота си.
„Камъкът на полуръста“ е вълнуващият край на трилогията „Долината на мразовития вятър“, от поредицата Forgoten Realms.
— Вече са достигнали Града на бездънните води — отвърна той. — Ако не друго, Ентрери не може да не се е сдобил с нови коне…
Елфът предпочете да остави нещата така и да запази за себе си опасението, че убиецът е тръгнал по море.
— Тогава да чакаме тук е дваж по-глупаво! — възкликна Уолфгар.
Ала още докато говореше, конят му (отгледан и дресиран от харпъловци) изпръхтя и пристъпи към малкото езерце, вдигнал копито над водата, сякаш търсеше място, където да стъпи. Миг по-късно и последният слънчев лъч угасна, отнасяйки със себе си дневната светлина. И тогава, обгърната от приказния воал на здрача, пред очите им се появи вълшебна кула. Издигната върху малък остров сред езерото, тя проблясваше, сякаш обсипана с безброй звезди, а многобройните й кулички се протягаха към небесния свод. Чудната кула бе изумруденозелена и странно примамлива, сякаш бе сътворена от добри духове и феи.
Над водата, точно под копитото на жребеца на Уолфгар се появи мост от искряща, зелена светлина.
Дризт скочи от коня си.
— Кулата на здрача — каза той на приятеля си, сякаш от самото начало бе прозрял очевидната логика.
И като махна с ръка към магическата постройка, той подкани варварина да тръгват.
Ала Уолфгар, смаян от появата на постройката, остана на мястото си и вместо да поеме по моста, още по-здраво стисна юздите на коня. Животното се изправи на задните си крака и присви уши назад.
— Мислех, че си преодолял недоверието си към магиите — засмя се Дризт.
Вярно бе, че Уолфгар, като всички варвари от Долината на мразовития вятър, бе израснал с убеждението, че магьосниците са страхливи мошеници, на които не бива да се вярва. За неговия народ — гордите воини от тундрата — истинското мъжество зависеше от силата и храбростта в битката, а не се постигаше с черни магии и заклинания. Ала по време на дългото им пътуване заедно, Дризт бе видял как Уолфгар постепенно преодолява предразсъдъците си. Младият варварин не само се бе научил да приема нравите на магьосниците, но дори започна да проявява дружелюбен интерес към тях.
Уолфгар напрегна железните си мускули и успя да обуздае коня си.
— Преодолях го — отвърна той през стиснати зъби и скочи от седлото. — Това, което ме притеснява, са харпъловци!
Дризт най-сетне разбра какво бе предизвикало безпокойство у младежа и усмивката му стана още по-широка. Дори самият той, отраснал сред най-могъщите и страховити черни магьосници в целите Царства, по време на престоя си в Дългата седловина неведнъж бе клатил глава в нямо изумление. Магьосниците от рода Харпъл гледаха на света по свой собствен, уникален (и много често катастрофален) начин, макар в сърцата им да не се таеше никакво зло. По същия начин и вълшебствата им се подчиняваха на тяхната чудновата логика, която често бе в разрез с онова, което разумните хора смятаха за нормално и естествено.
— Малкор не е като останалите от рода — увери Дризт приятеля си. — Той не живее в Бръшляновото имение и много от кралете на Севера се допитват до него.
— Но си остава Харпъл! — отсече Уолфгар.
На този довод Дризт нямаше какво да възрази. Най-сетне като тръсна глава и въздъхна примирено, младият варварин хвана юздата на коня и го поведе по моста. Дризт, все още широко усмихнат, бързо го последва.
— Харпъл! — промърмори Уолфгар отново, когато достигнаха острова и им се наложи да обиколят цялата постройка, за да открият входа.
Нямаше врата.
— Търпение — напомни му Дризт.
Всъщност не чакаха дълго — само няколко секунди по-късно чуха изтракването на резе и проскърцването на отваряща се врата. В следващия миг едно петнадесетинагодишно момче излезе от зеления камък на стената, сякаш беше безплътен призрак, и се насочи към тях.
Уолфгар изръмжа и свали Щитозъб, могъщия боен чук, от рамото си. Дризт спря ръката му, опасявайки се да не би в умората си варваринът да се поддаде на раздразнението преди да успеят да разберат с какви намерения идва момчето.
Когато то дойде при тях, Дризт и Уолфгар видяха, че не бе призрак, а човешко същество от плът и кръв и варваринът отпусна оръжието си. Момчето се поклони и мълчаливо ги подкани да го последват.
— Малкор? — попита Дризт.
Момчето не отвърна нищо, само още по-настоятелно им закима да го последват.
— Мислех те за по-възрастен, ако ти наистина си Малкор — каза Дризт и тръгна след него.
— Ами конете? — обади се Уолфгар.
Момчето отново не отвърна нищо и продължи към кулата.
Дризт погледна към приятеля си и сви рамене:
— Да ги вземем с нас, пък нека немият ни приятел се безпокои за тях.
Скоро видяха, че поне част от стената не е истинска, а прикрива врата, която въвежда в просторно кръгло помещение — долното ниво на кулата. В единия край имаше конюшни и приятелите разбраха, че са постъпили добре като доведоха и жребците си. Двамата бързо завързаха животните и се втурнаха да догонят малкия си водач. Само че момчето не ги бе изчакало и вече бе изчезнало през другата врата.