Камъкът на полуръста
- Автор: Сальваторе Роберт Энтони
- Серия: Забытыя Каралеўства: Долината на мразовития вятър #3
- Год: 2004
- Язык: болгарский
- Переводчик: Вяра Паунова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Камъкът на полуръста». Краткое содержание книги:
Използвайки вълшебна маска, с която скрива своя произход и раса, мрачният елф Дризт До’Урден се заема да спаси заедно с варваринът Уолфгар „сръчния“ си приятел. Един неочакван съюзник пристига точно, когато Ентрери залага своя капан. Но ще успее ли Риджис да се измъкне невредим?
Съмишлениците от Долината на мразовития вятър се сражават с пиратите от прочутия Саблен бряг, прекосяват пустинята Калимшан и се борят с чудовища от други равнини, за да спасят своя приятел и живота си.
„Камъкът на полуръста“ е вълнуващият край на трилогията „Долината на мразовития вятър“, от поредицата Forgoten Realms.
Той прихна, но Уолфгар остана все така намръщен. Като видя, че гостенинът не е в настроение за шеги, Малкор се прокашля и продължи:
— Не се безпокой. Имам още четири. Говори се — тук той погледна към Дризт, — че малцина са по-ловки от елфите на мрака. А пък съм чувал от онези, които са виждали Дризт До’Урден да се бие или просто да се упражнява, че той е невероятно сръчен дори и сравнен с мрачните си събратя.
Без дори за миг да прекъсва жонглирането, Малкор подхвърли една от подковите на Дризт.
Той я улови и я подхвърли във въздуха, после продължи с втората и третата, които долетяха бързо една след друга. Без да откъсва поглед от Малкор, Дризт с лекота поддържаше бързия танц на подковите.
Четвъртата дойде изненадващо ниско и той трябваше да се наведе почти до земята, за да я улови. В следващия миг над главата на Дризт вече проблясваха четири подкови и се въртяха толкова бързо, че на Уолфгар му бе трудно да ги следи.
Младежът гледаше с любопитство, чудейки се защо ли магьосникът бе решил да изпита приятеля му по този чудноват начин.
Малкор бръкна в скрина и извади още четири подкови.
— Петата! — предупреди той и хвърли металния предмет към Дризт.
Елфът я улови без да трепне и тя полетя заедно с останалите.
— Дисциплина! — заяви Малкор, обръщайки се към Уолфгар. — Покажи му, елфе!
Шестата, седмата и осмата подкова полетяха към Дризт със светкавична скорост. Той ги хвана без да изпусне нито една, твърдо решен да се справи с изпитанието на Малкор. Много скоро над главата на елфа проблясваха осем подкови, които ту падаха надолу, ту отново политаха нагоре, вплетени от ловките ръце на елфа в невероятен танц на хармония и ритъм. Сега вече Дризт разбра какво бе целял магьосникът през цялото време.
Малкор застана до Уолфгар и отново го потупа по рамото.
— Дисциплина — повтори той. — Погледни го, млади боецо — твоят приятел е господар на движенията си, а значи и на занаята си. Макар още да не можеш да го разбереш, ние двамата съвсем не сме толкова различни.
Той задържа погледа на младежа със своя и добави:
— Ние тримата не сме толкова различни. Различни методи — да, но едни и същи цели.
В това време Дризт, който започна да се уморява от тази игра, улови подковите върху протегнатата си ръка, без да откъсва погледа си, в който се четеше одобрение, от Малкор. Елфът видя замисленото изражение на Уолфгар и се зачуди кое бе по-големият дар — магическите подкови или урокът.
— Стига сме говорили за това — отсече Малкор и се насочи към онази част от стената, на която бяха закачени мечове и още много други оръжия.
— Виждам, че едната ти ножница е празна — каза той на Дризт и свали един прекрасно изработен ятаган от стената. — Навярно това ще успее да запълни мястото на изгубеното оръжие.
Дризт почувства силата на ятагана още докато го поемаше от ръцете на магьосника, усети изкусната изработка и съвършения баланс. Върху дръжката блестеше един-единствен искрящо син сапфир, чиито хиляди ъгълчета пречупваха светлината и я отразяваха по вълшебен начин.
— Това е Сиянието — обясни Малкор. — Изкован е от елфите преди неизброими години.
— Сиянието — повтори Дризт.
Още преди елфът да довърши, острието се обви в синя светлина. Дризт усети внезапен прилив на енергия, идващ сякаш от самото сърце на оръжието и още по-ясно почувства скритата мощ на магическото острие. Той замахна няколко пъти и там, откъдето бе минал ятаганът, остана да блести светлина. Колко леко прорязваше въздуха и колко леко би посякъл всеки враг! Изпълнен с благоговение, Дризт прибра оръжието в ножницата си.
— Надарено е с магията на онези сили, които всички Светли елфи почитат — рече Малкор. — С магията на звездите и луната, и с тайнствата, скрити в душите им. Ти го заслужаваш, Дризт До’Урден, и той ще ти служи добре!
Дризт не знаеше как да отвърне на щедрия дар и ласкавите думи, но Уолфгар, трогнат от честта, която Малкор бе оказал на приятеля му, отвърна вместо елфа:
— Приеми нашите благодарности, Малкор Харпъл! — каза той и се поклони ниско, изоставяйки дръпнатото си държание, — рядко се случваше някой да се държи с елфа така, както той заслужава.
— Винаги слушай сърцето си, Уолфгар, сине на Беорнегар — отвърна магьосникът. — Гордостта може да бъде много полезна, ала може и да ти попречи да видиш истината за онова, което те заобикаля. Сега вървете, имате нужда от сън. Утре призори ще потеглите на път.
Дризт се надигна в леглото и се вгледа в спящия си приятел. Притесняваше се за него, още откакто потеглиха от тундрата, единственото място, което варваринът познаваше до този момент. Бяха прекосили половината Север в търсене на Митрал Хол и се бяха борили със зъби и нокти на всяка миля от пътя. Ала когато най-сетне откриха целта си, се оказа, че изпитанията им едва сега започват — Сребърните зали бяха пълни със зли създания и приятелите трябваше да си проправят път със сила. В тях Уолфгар загуби своя настойник, а Дризт — най-близкия си приятел. Останали без капка сила, двамата се довлякоха до Дългата седловина, а телата им отчаяно се молеха за почивка… дълга почивка.