Зовът на кукувицата
- Автор: Роулинг Джоан Кэтлинг, Галбрейт Робърт
- Серия: Корморан Страйк (bg) #1
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- Переводчик: Надя Баева
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Зовът на кукувицата». Краткое содержание книги:
„Духовито четиво с изненадващи обрати… «Зовът на кукувицата» е майсторски изпипан криминален роман.“ Кливлънд Плейн Дилър
„Зовът на кукувицата“ е безкрайно забавна книга, но и нещо много повече: в нея е въведен главен герой, който неминуемо ще е звездата на цяла поредица от романи. Ню Йорк Таймс
„Всеки път, когато оставях книгата настрана, ми се дочиташе още повече. Галбрейт пише с лекота, страниците са щедри на описания, а героите преодоляват интересни вътрешни и външни съпротиви. Влюбих се. Галбрейт е голям талант.“Питър Джеймс
И тогава бе дошъл безпрецедентният ужас на първия ден в училище след великденската ваканция, когато началната учителка им съобщи, че Чарли никога няма да се върне, че е починал, защото карал колелото си по ръба на каменна кариера, докато били на почивка в Уелс. Въпросната учителка бе дърта злобна кучка и не бе устояла на изкушението да обяви пред класа, че на Чарли, който, както всички си спомняли, „често проявяваше неподчинение спрямо възрастните“, било „изрично забранено“ да доближава кариерата с колелото си, но той въпреки това го сторил, „вероятно за да се перчи“... Тук вече бе принудена да млъкне, защото две момиченца на първия чин се разплакаха с глас.
От този ден нататък, щом видеше или само си представеше каменоломна, в съзнанието на Страйк винаги изникваше образът на засмяното русо момче. Не би се изненадал, ако всички някогашни съученици на Чарли Бристоу бяха запазили същия страх от голямата тъмна яма, пълна с непрощаващи камъни.
– Да, спомням си Чарли – каза той.
Адамовата ябълка на Бристоу подскочи леко.
– Заради името ви... Спомням си съвсем ясно как Чарли говореше за вас на почивката в дните, преди да умре: „моят приятел Страйк“, „Корморан Страйк“. Необичайно е, нали? Откъде идва фамилията Страйк, знаете ли? Не съм я срещал другаде.
Бристоу не беше първият сред срещащите се със Страйк, които подхващаха разговора с банална тема – времето, по-високите цени на транспорта в пиковия час, предпочитани топли напитки, – за да отложат обсъждането на проблема, довел ги в офиса.
– Казвали са ми, че е нещо, свързано с претегляне на жито.
– Така ли? Значи няма общо с удряне или стачка, ха-ха... не... Разбирате ли, търсех някого, който да ми помогне по един въпрос, и видях името ви в указателя. – Коляното на Бристоу започна да подскача. – Сигурно можете да си представите как се почувствах, приех го като... като знак. Знак от Чарли. Да ми потвърди, че съм на прав път.
Адамовата му ябълка отново се раздвижи, когато преглътна.
– Добре – предпазливо рече Страйк, като се надяваше да не са го объркали с медиум.
– Става дума за сестра ми – каза Бристоу.
– Ясно. Тя в беда ли е?
– Мъртва е.
Страйк едва се въздържа да не възкликне „Какво, и тя ли?“.
– Съжалявам – промълви.
Бристоу прие съболезнованието с отсечено кимване.
– Аз... не е лесно да го кажа. Първо трябва да знаете, че сестра ми е... беше... Лула Ландри.
Надеждата, тъй мимолетно възродена, че може да има клиент, се понесе надолу бавно като гранитна надгробна плоча и се сгромоляса болезнено в стомаха на Страйк. Мъжът насреща му страдаше от самозаблуда или направо му хлопаше някоя дъска. Колкото бе възможно да има две идентични снежинки, толкова и този дребосък с лице с цвят на суроватка можеше да има родствена връзка с невероятната красавица с бронзова кожа и стройни, издължени като на кобилка крайници, каквато бе Лула Ландри.
– Родителите ми я осиновиха – плахо поясни Бристоу, сякаш отгатнал мислите на Страйк. – Всички ние бяхме осиновени.
– Аха – промърмори Страйк.
Той имаше извънредно добра памет и като се замисли за просторната, хладна, перфектно уредена къща, за огромната градина, си спомни мечтателната руса майка на масата за пикник, далечния боботещ глас на всяващия респект баща, намусения по-голям брат, който чоплеше плодовия кейк, самия Чарли, разсмиващ майка си с клоунски номера; но не и момиченце.
– Вие няма как да сте виждали Лула – продължи Бристоу и Страйк отново се почувства, сякаш бе изрекъл мислите си на глас. – Родителите ми я осиновиха чак след като Чарли почина. Беше четиригодишна, когато дойде при нас, две години бе живяла в приемно семейство. Аз бях почти на петнайсет. Още си спомням как стоях до входната врата и гледах баща ми да я носи на ръце по алеята. Беше с червена плетена шапчица. Майка ми още я пази.
Неочаквано и шокиращо Джон Бристоу заплака. Хлипаше в шепите си, прегърбените му рамене се тресяха, а сълзите течаха между пръстите му. Всеки път, когато изглеждаше, че се е овладял, отново избухваше в ридания.
– Съжалявам... мъчно ми е... Господи...
Задъхан и хълцащ, той попи с кърпичка сълзите си под очилата и се помъчи да се успокои.
Вратата на кабинета се отвори и Робин влезе гърбом, носейки поднос. Бристоу отвърна лице, а раменете му още потрепваха. През отворената врата Страйк отново зърна жената с костюма в приемната. Сега му се мръщеше над страниците на разтворен вестник „Дейли Експрес“.