Зовът на кукувицата

Тъкмо беше посегнала към звънеца, когато черната врата се отвори рязко и на улицата изскочи жена. За една странно статична секунда двете се погледнаха право в очите, стягайки се за предстоящото сблъскване. Сетивата на Робин бяха необичайно изострени в тази вълшебна сутрин; уловеното за миг пребеляло лице ѝ направи такова впечатление, че малко по-късно, след като бяха успели да избегнат сблъсъка помежду си на сантиметри и тъмнокосата жена забързано се скри зад ъгъла, тя бе убедена, че идеално би могла да нарисува портрета ѝ по памет. Не само изключителната красота на лицето се запечата в съзнанието ѝ, а и изражението – някак въодушевено въпреки мъртвешката бледност.

Робин задържа вратата, преди да се хлопне и да скрие мрачното стълбище. То беше старомодно, метално и се извиваше спираловидно около също така архаичната клетка на асансьора с мрежа. Съсредоточена върху усилието да не завре някой от високите си токове в решетестите стъпала, тя се изкачи до първата площадка, отмина врата, върху която имаше ламиниран и поставен в рамка постер с надпис „Графичен дизайн Крауди“, и продължи нагоре. Едва когато стигна до стъклената врата на втория етаж, Робин за пръв път осъзна в какъв бизнес беше изпратена като секретарка. Никой от агенцията не я беше уведомил. Името от листчето на външния звънец бе гравирано върху стъклото – „К. Б. Страйк“, – а под него пишеше „Частен детектив“.

Робин остана неподвижна и с леко зяпнала уста, в почуда, която никой от познатите ѝ не би могъл да разбере. Тя не бе споделяла нито с една жива душа (нито дори с Матю) тайната си детинска мечта, лелеяна открай време. И това да се случи тъкмо днес, в този от всички други дни! Беше като намигване от Бога (и това също някак се отнасяше към магията на деня, към Матю и пръстена, макар, обективно погледнато, да не съществуваше никаква връзка).

Като се наслаждаваше на момента, тя се приближи много бавно до вратата с гравирания надпис. Протегна лявата си ръка (сапфирът сега беше тъмен на слабата светлина) към дръжката, но преди да я докосне, стъклената врата също като долната рязко се отвори пред нея.

Този път нямаше сблъскване за една бройка. Един забързан и невиждащ разчорлен мъж връхлетя върху нея с всичките си сто килограма. Изгубила равновесие, Робин полетя назад, чантата ѝ хвръкна във въздуха, а ръцете ѝ се размахаха като вятърна мелница към смъртоносната пропаст на стълбището.