Зовът на кукувицата
- Автор: Роулинг Джоан Кэтлинг, Галбрейт Робърт
- Серия: Корморан Страйк (bg) #1
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- Переводчик: Надя Баева
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Зовът на кукувицата». Краткое содержание книги:
„Духовито четиво с изненадващи обрати… «Зовът на кукувицата» е майсторски изпипан криминален роман.“ Кливлънд Плейн Дилър
„Зовът на кукувицата“ е безкрайно забавна книга, но и нещо много повече: в нея е въведен главен герой, който неминуемо ще е звездата на цяла поредица от романи. Ню Йорк Таймс
„Всеки път, когато оставях книгата настрана, ми се дочиташе още повече. Галбрейт пише с лекота, страниците са щедри на описания, а героите преодоляват интересни вътрешни и външни съпротиви. Влюбих се. Галбрейт е голям талант.“Питър Джеймс
– Господин Бристоу...
– Наричай ме Джон.
– Джон... Ще бъда честен с теб. Смятам, че няма да е редно да взема парите ти.
По белезникавия врат и безличното лице на Бристоу избиха червени петна, но той продължаваше да протяга ръката си.
– В какъв смисъл няма да е редно?
– Смъртта на сестра ти вероятно е по-щателно разследвана от всеки друг случай. Милиони хора и медиите по цял свят следиха всеки ход на полицията. Със сигурност са били двойно по-усърдни от обикновено. Трудно е да се приеме самоубийството...
– Аз не го приемам. Никога няма да го приема. Тя не се е самоубила. Някой я е бутнал от онзи балкон.
Бръмченето навън внезапно спря и гласът на Бристоу прокънтя силно в стаята. В него звучеше сприхавата ярост на кротък човек, доведен до ръба на търпението си.
– Ясно. Разбрах. И ти си същият като другите. Поредният самопровъзгласил се психолог! Чарли умря, баща ми умря, Лула умря, майка ми е на умиране... Изгубих всички, значи ми трябва психоаналитик, лекуващ скръб, не детектив. Да не мислиш, че не съм го чул поне сто пъти досега?
Бристоу се изправи, внушителен въпреки заешките си зъби и петната по кожата си.
– Аз съм много богат човек, Страйк. Съжалявам, че съм така пошло откровен, но това е истината. От баща си наследих солиден доверителен фонд. Ориентирах се в стандартните цени на този вид услуги и на драго сърце ще ти платя двойно.
Двоен хонорар. Съвестта на Страйк, някога твърда и непоклатима, бе отслабена от редуващите се удари на съдбата, а този последен я прати в нокаут. По-нисшата част от природата му вече се рееше в царството на блажените фантазии: едномесечна работа щеше да му осигури достатъчно, за да плати на временния кадър и няколко забавени наема; два месеца – по-неотложните дългове... три месеца – част от просрочието на кредита... четири месеца...
Ала Джон Бристоу вече говореше през рамо, поел към вратата, като стискаше и мачкаше плика, който Страйк бе отказал да вземе.
– Исках да си ти заради Чарли, но все пак те проучих, не съм пълен идиот я. Специално звено за разследвания във военната полиция, нали така? А и си награждаван. Не мога да кажа, че съм впечатлен от офиса ти. – Бристоу вече почти викаше и Страйк си даде сметка, че приглушените женски гласове в приемната бяха замлъкнали. – Но очевидно съм сбъркал и можеш да си позволиш да отказваш работа. Чудесно! Забрави, по дяволите. Сигурен съм, че ще намеря друг да се заеме с това. Извини ме, че те обезпокоих!
4
Разговорът на мъжете продължаваше, все по-ясно различим през тънката преградна стена, вече в продължение на две минути. Сега, при внезапната тишина, настъпила след спирането на бормашината, думите на Бристоу се чуваха съвсем ясно.
Единствено в името на развлечението и заради повишеното си настроение в този щастлив ден Робин се стараеше да изиграе убедително ролята на постоянна секретарка на Страйк и да не издава пред приятелката на Бристоу, че работи за частния детектив едва от половин час. Тя се постара с всички сили да прикрие какъвто и да било признак на изненада или вълнение, щом се раздадоха крясъците, но инстинктивно беше на страната на Бристоу, каквато и да бе причината за конфликта. Вярно, професията на Страйк и насиненото око му придаваха известно обаяние, но отношението му към нея беше под всякаква критика, а лявата гърда още я болеше.
Приятелката на Бристоу се беше втренчила в затворената врата още откакто разговорът на мъжете беше станал по-доловим през шума на бормашината. Набита и много мургава, с провиснала късо подстригана коса и вежди, които щяха да са като една, ако не бе изскубала косъмчетата помежду им, тя изглеждаше сърдита по рождение. Робин често бе забелязвала при двойките тенденцията към приблизителна еквивалентност на привлекателността, макар че, то се знае, фактори като парите често ти осигуряваха партньор с далеч по-добра външност от твоята. На Робин ѝ се стори умиляващо, че Бристоу, който предвид елегантния си костюм и престижната си фирма би могъл да хвърли око на някоя далеч по-хубава, беше избрал тази млада жена, дано поне да е по-добра и по-сърдечна, отколкото предполага видът ѝ.
– Сигурна ли си, че не искаш кафе, Алисън? – попита я.
Жената се огледа, сякаш изненадана, че ѝ говорят, като че напълно бе забравила за присъствието на Робин.
– Не, благодаря – отвърна тя с плътен глас, който се оказа учудващо мелодичен. – Знаех, че той ще се разстрои – добави със странно задоволство. – Опитах се да го разубедя да прави това, но не щеше да ме чуе. Доколкото схващам, този така наречен детектив го е отрязал. Браво на него.