Зовът на кукувицата

– Вие ли сте г-господин Страйк?

– Да.

– Аз съм замсек.

– Какво сте?

– Заместник-секретарката. От „Временни кадри“.

Името на агенцията не изтри смаяното изражение от пострадалото му лице. Взираха се един в друг изнервени и враждебни.

Също като Робин и Корморан Страйк знаеше, че завинаги ще запомни последните дванайсет часа като повратна нощ в живота си. А сега, както изглеждаше, съдбата бе изпратила емисар в елегантен бежов тренчкот, за да му изтъкне с присмех факта, че животът му устремно се движи към катастрофа. Не се предполагаше да идва заместничка на секретарката. Приел бе, че с освобождаването на предшественичката на Робин договорът се прекратява.

– За колко време ви изпратиха?

– За една седмица като начало – отвърна Робин, която никога досега не бе посрещана с такова отсъствие на ентусиазъм.

Страйк направи бързо пресмятане наум. Една седмица при космическите цени на агенцията щеше да отведе вече превишения му кредит в зоната на непоправимото; можеше дори да се окаже последната капка, за да прелее чашата, което основният му кредитор намекваше, че очаква.

– Извинете ме за момент.

Излезе от стаята и се напъха в тясната и усойна тоалетна вдясно от нея. Озовал се вътре, залости вратата и се втренчи в напуканото и осеяно с петна огледало над умивалника.

Отражението насреща му не беше красиво. Страйк имаше високо изпъкнало чело, широк нос и дебели вежди, досущ като на младия Бетовен, в случай че беше тренирал бокс, впечатление, подсилено и от подуващото се и посиняващо око. Гъстата му къдрава коса, приличаща на влакнест килим, му бе спечелила много прякори в юношеството, сред които Срамнокосместия. Беше на трийсет и пет, но изглеждаше по-възрастен.

Запуши напукания и зацапан умивалник с тапата и го напълни със студена вода, пое дълбоко дъх и потопи цялата си пулсираща глава. Изплисканата вода намокри обувките му, но той пренебрегна тази неприятност в името на десетсекундното облекчение от ледения непрогледен покой.

Откъслечни образи от предишната нощ пробягаха през ума му: изпразването на три чекмеджета с лични вещи и напъхването им във войнишката мешка, докато Шарлот му крещеше; пепелникът, закачил го под веждата, когато на входната врата се обърна да я погледне; вървенето пеша през тъмния град до офиса му, където подремна за час или два на стола пред бюрото си. И накрая финалната грозна сцена, след като Шарлот го беше последвала в ранните часове до офиса, за да му забие последните отровни стрели, които не бе успяла да запрати насреща му, преди да напусне апартамента ѝ; решението му да я остави да си иде, след като тя, издрала лицето му, хукна през вратата; а после онзи миг на умопомрачение, когато се втурна след нея – преследване, свършило тъй бързо, както беше и започнало, неволно пресечено от безразсъдното вятърничаво момиче, което бе принуден да спаси, че сетне и да успокоява.