Довършителката

Сега той се настани до мен, поклащайки дългите си крака през ръба на площадката. Мястото едва стигаше за двама ни, но Делф обичаше да се качва на моето Дърво. Не че имаше много други места, на които да отиде.

Разсъдъкът му бе непостоянен – идваше и си отиваше като порив на вятъра. Беше си такъв още от шестата му Сесия. Никой не знаеше какво му има или ако знаеха, не искаха да споделят с мен. Но аз вярвах, че нещо е увредило мозъка му и че той го помни. Явно не можеше да е Случка, защото тогава от него нямаше да е останало нищо, но сигурно е било нещо близко до нея.

Отметнах назад дългата си, сплъстена коса и се загледах в мръсното петно върху ръката си. Не го изтрих – какъв бе смисълът, след като имах още много като него, подобно на прахта от Мелницата, покриваща Делф. Животът ни бе просто пълен с мръсотия.

– Чу ли врявата преди малко? – попитах.

– К-каква в-врява?

– Кучетата стръвници и виковете?

Той ме погледна така, сякаш съм се смахнала.

– Д-добре ли си, Ве-Вега Джейн?

– Целият Съвет беше излязъл – сопнах се аз. – Гонеха нещо с кучетата. – Исках да кажа „гонеха някого“, но се въздържах. – Бяха долу при Мочурището.

Както и очаквах, той потрепери при споменаването на думата.

– При Мо-Мо-Мо... – Накрая се отказа и просто махна с ръка. – Лошо.

– Ял ли си? – смених темата аз. Гладът бе като болезнена, гнойна рана. Налегнеше ли те, не можеше да мислиш за нищо друго.

Делф поклати отрицателно глава.

Извадих малката тенекиена кутия, която представляваше преносимият ми килер за провизии. Вътре имаше резен козе сирене и две варени яйца, пържена филия, както и малко сол и пипер, в изработени от мен самата калаени съдинки. В Горчилище ползвахме много пипер, особено за яхниите. Той премахваше вкуса на развалено месо и вкиснати зеленчуци. Имах и малко туршия, но вече я бях изяла.