Черните лилии
- Автор: Бюсси Мишель
- Язык: болгарский
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Черните лилии». Краткое содержание книги:
От прозорците на своя дом в старата мелница една възрастна дама наблюдава живота на селцето, колите на туристите, силуетите. Любимото място на Моне е пълно с гости, разхождащи се из градините, в които той е рисувал своите водни лилии. Но когато туристите си заминат, случайният посетител вижда тъмната страна на това иначе спокойно място.
Историята започва с едно брутално убийство — Жером Морвал, чиято страст към картините на великия художник се конкурира единствено със страстта му към жените, е намерен мъртъв. В джоба му е открита картичка за рожден ден с необичаен надпис: „Съгласен съм мечтите със закон да станат престъпление“.
В окото на бурята се оказват три жени: малко момиче, надарено с дарбата да рисува, изкусителна учителка, която мечтае за любов и крои планове за бягство, и възрастна дама с очи на бухал, която наблюдава и знае всичко. И разбира се, една унищожителна страст, която слага началото на поредица от престъпления.
Кой е убиецът? Какво общо има с трите жени? Слух или реалност са разказите за скрити или откраднати картини на Моне, сред които и прословутите му „Черни лилии“?
В Живерни всеки е енигма и всеки пази своята тайна, а драматичните истории разпръсват илюзиите и съживяват раните от миналото…
В следващите страници описанията на Живерни са колкото се може по-точни. Що се отнася до хотел „Боди“, потока, отклонен от река Епт, мелницата „Шеньовиер“ училището в Живерни, църквата „Сент Радегонд“, гробището, улица „Клод Моне“, улица „Шьомен дю Роа“ — Кралският път, остров „Орти“, и разбира се — къщата на Клод Моне и езерото с лилиите, всички те съществуват. Същото се отнася и за местата в съседство — Музея във Вернон, Музея на изобразителното изкуство в Руан, селцето Кошрел.
Завивам по улица „Клод Моне“. Покрай каменните фасади на сградите по асфалта никнат безброй ружи, напористи като троскот. По това се познава Живерни. Продължавам да вървя с обичайното си темпо на осемдесетгодишна жена. Както обикновено Нептун вече е далеч пред мен. Така или иначе, успявам да се дотътря до хотел „Боди“. Прозорците на най-известната сграда в селото са скрити под плакати за изложби, рекламни афиши на галерии и фестивали. Между другото, прозорците са точно с размера на плакатите. Странно е, като се замисли човек… Винаги съм се питала дали е просто съвпадение, или пък архитектът на хотела е бил ясновидец и още през деветнайсети век е проектирал такива прозорци, защото е знаел какъв ще бъде размерът на рекламните афиши.
Предполагам, че тази загадка едва ли ви впечатлява много-много… Срещу хотела, под оранжеви чадъри, няколко десетки посетители седят на зелени столове. Искат да изпитат същата тръпка като колонията американски художници, които са дебаркирали тук преди повече от век. Като се замисли човек, и това е странно. Имам предвид онези американски художници, дето през миналия век са дошли в това миниатюрно селце на Нормандия да търсят спокойствие и концентрация. Тогава Живерни е било съвсем различно от сега. Мисля, че не мога да схвана замисъла за днешния облик на Живерни.
Настанявам се на една свободна маса и си поръчвам чисто кафе без захар. Носи ми го някаква нова сервитьорка, вероятно дошла да работи тук само за през лятото. Полата й е къса, носи жилетчица в импресионистичен стил, чийто гръб е обсипан с лилави лилии. И това е странно, нали, да носиш лилави лилии на гърба си?
Свидетелка съм как Живерни се променя и ми се струва, че селцето е заприличало на увеселителен парк. Или по-скоро — на импресионистичен парк. Мисля, че концепцията е готова! Въздишам си на воля като същинска проклета старица, която се жалва сама на себе си и не разбира нищичко от онова, което се случва около нея. Впивам поглед в хората и направо сканирам разнородната тълпа. Двойка влюбени са хванали здраво един зелен туристически справочник и го разлистват. Три хлапета, дето нямат още три години, се въргалят в чакъла, а родителите им сигурно си мислят, че все пак щяха да се чувстват по-добре покрай някой басейн или дори покрай блато с жаби. Попрецъфтяла американка се опитва да си поръча лиежко кафе на холивудски френски.
Те са там. Седнали са през три маси от мен. А това прави петнадесетина метра. Познавам ги, естествено. Видях ги през прозорците на мелницата ми, скрита зад пердетата… Инспекторът, който газеше в потока при трупа на Жером Морвал, и срамежливият му помощник.
Те сто процента гледат към младичката сервитьорка. А не към стара черна мишка като мен.
5
ПРЕЗ СЛЪНЧЕВИТЕ ОЧИЛА на инспектор Серенак фасадата на хотел „Боди“ изглежда почти като пощенска картичка в цвят сепия, стил бел епок, а краката на красивата сервитьорка, която в момента пресича улицата, имат тен като златиста коричка на кроасан.
— И така, Силвио, ще прегледаш отново всички данни от разследването покрай потока. Разбира се, всичко вече е в лабораторията — и отпечатъците от стъпките, и камъкът, и тялото на Морвал. Само че може да сме пропуснали нещо. Не знам… мястото в канала, където бе тялото, дърветата наоколо, моста. Ще провериш на място. Пообиколи и виж дали няма да откриеш свидетели. Аз нямам особен избор. Ще трябва да посетя вдовицата — Патрисиа Морвал… Можеш ли да ме осведомиш накратко за този Морвал?
— Да, Лор… уф, исках да кажа „шефе“!
Силвио Бенавидиш изважда изпод масата някаква папка. Серенак продължава да следи с очи сервитьорката.
— Ще пиеш ли нещо? Пастис, чаша бяло вино?
— Ами не, не, нищо.
— Поне едно кафе!
— Не, не, не се безпокойте.
После Бенавидиш отстъпва:
— Е, добре, един чай.
Лоренс Серенак властно вдига ръка.
— Госпожице, един чай и чаша бяло вино. Имате ли гайак10?
После отново се обръща към помощника си.
— Толкова ли е трудно да ми говориш на „ти“?! Какво у мен те притеснява, а, Силвио? Че съм със седем или десет години по-възрастен от теб? Имаме една и съща длъжност. И нали не го правиш, защото ръководя от четири месеца полицейското управление на Вернон? Ами че в Южна Франция дори новаците се обръщат на „ти“ към инспекторите!
— На север се поизчаква малко… И това ще стане, шефе, ще видите…
— Сигурно си прав. Ще се наложи да се аклиматизирам, но дявол да го вземе, струва ми се ненормално помощникът ми да ме нарича „шефе“…
10
Вино от Гайак, градче в Югозападна Франция, близо до Тулуза, основано от галите, които още преди две хиляди години произвеждали вино. Градът е голям производител на вино и днес. — Бел.прев.