Вълците от Кала
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Серия: Тъмната кула #5
- Год: 2003
- Язык: болгарский
- Переводчик: Марин Загорчев
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Вълците от Кала». Краткое содержание книги:
— Дълги дни и спокойни нощи, сай Телфорд.
Мина му през ума да попита дали Адам, Хос и малкият Джо са се върнали от Пондероса, но реши да си държи бъбривата уста затворена.
— Два пъти повече за теб, синко, два пъти повече. — Телфорд погледна револвера на Еди с изпитателно и не особено приятелско изражение. — Вашият дин има подобен, предполагам.
Еди се усмихна, но запази мълчание.
— Уейн Овърхолсър разказа, че вашето ка-момче показало завидни способности с подобен патлак. Предполагам, че и жена ти има такъв.
— И аз предполагам.
Еди много добре знаеше, че рюгерът е у Сузана. Роланд беше решил, че не е разумно Джейк да отиде въоръжен в „Рокинг Б“.
— Четирима срещу четирийсет е доста лошо съотношение, не мислиш ли? — попита Телфорд. — Да, лошо съотношение. А може сега да дойдат шейсет. Никой не им помни точната бройка, а и защо да помним? Двайсет и три години е дълъг период. През цялото това време сме живели спокойно, благодарност на Господ и Исус Човека.
Еди се усмихна и не коментира с надеждата Телфорд да смени темата. Всъщност се надяваше другият мъж да се махне.
Де такъв късмет? Досадниците никога не се отказват, нали затова са досадници?
— Разбира се, четирима въоръжени срещу четирийсет… или шейсет… е малко по-добре от трима въоръжени и един кибик. Особено четирима, въоръжени с големи пищаци, добре ме чуй.
— Чувам те много добре — измърмори Еди.
Близо до платформата, от която се бяха представили, Заля Джафърдс разказваше нещо на Сузана. „Тя поема жената на фермера, Роланд се занимава с Властелина на шибаните пръстени, Джейк си намери приятел, а за мен какво остава? Двойник на Татко Картрайт, който ме разпитва като Пери Мейсън“ — помисли си Еди.
— Имате ли още оръжия? — попита Телфорд. — Не може да нямате, ако смятате да се изправите срещу Вълците. Аз лично смятам, че това е лудост, не го крия. Вон Айзенхарт е на същото мнение…
— Овърхолсър смяташе така, но си промени мнението — прекъсна го Еди кротко.
Отпи глътка чай и погледна Телфорд над ръба на чашата си с надежда да види колебание в очите на другия мъж. Може би леко раздразнение. Не се получи.
— Уейн Ветропоказателя — подсмихва се Телфорд. — Да, да, върти се ту насам, ту натам. Не бъди толкова сигурен за него, млади сай.
На Еди му идеше да каже: „Абе това да не са ти шибани избори“, но запази мълчание. Дръж си устата, гледай добре, говори малко.
— Имате ли например бързострели? Или гранати? — продължи да разпитва Телфорд.
— Ами, може и да имаме.
— Никога не съм чувал за жена стрелец.
— Нима?
— Нито за момче, като стана дума. Дори чирак. Откъде да сме сигурни, че сте такива, за каквито се представяте? Кажи, моля аз.
— Ами… това е труден въпрос — отвърна Еди. Изпитваше силна антипатия към Телфорд, който изглеждаше твърде възрастен, за да има застрашени деца.
— Все пак хората ще искат да са сигурни. Преди да докарате бурята.
Еди си спомни думите на Роланд: „Можете да ни призовете, но никой не може да ни отзове.“ Ясно бе, че жителите на Кала още не го осъзнаваха. Поне Телфорд не го осъзнаваше. Разбира се, имаше въпроси, на които трябваше да се отговори, и то утвърдително; Калахан го беше споменал и Роланд го бе потвърдил. Три въпроса. Първият беше свързан с помощта. Еди не беше чул някой да задава тези въпроси и не очакваше да стане сега. Не смяташе, че ще им ги зададат и на събранието. Отговорите щяха да бъдат дадени от незначителни хорица като Посела, които дори нямаше да осъзнават какво ги питат. От хора, чиито деца бяха застрашени.
— Кой си ти всъщност? — попита Телфорд. — Кажи ми, моля аз.
— Еди Дийн от Ню Йорк. Надявам се, че не се съмняваш в честността ми. Моля се на Христос да не е така.
Телфорд отстъпи плахо крачка назад. Еди изпита мрачно удоволствие от реакцията му. Страхът не беше за предпочитане пред унижението, но все пак бе по-добре от нищо.
— Не, изобщо не се съмнявам, приятелю! Моля аз! Но кажи ми, използвал ли си някога револвера, който носиш? Кажи ми, моля аз.
По очите на Телфорд личеше, че не му вярва. Може би у Еди бе останало твърде много от нюйоркския неудачник, за да убеди този фермер-сай, но той не мислеше, че това е причината. Поне не основната. Този човек вече бе решил да гледа безучастно как Вълците отвличат децата на съседите му и просто не вярваше в лесното разрешение на проблема със силата на оръжието. Еди обаче вярваше в револвера си. Дори го обичаше. Спомни си единствения си, ужасен ден в Луд, когато отчаяно тикаше Сузана с инвалидната и количка под сивото небе и тътена на божествените барабани. Спомни си Франк, Лъстьр и Топси Моряка; спомни си жената на име Мод, коленичила, за да целуне един от безумците, когото бе застрелял. Какво беше казала? „Не трябваше да убиваш Уинстьн; днес е рожденият му ден.“ Нещо подобно.