Бхагавад гита

МОХАНДАС КАРАМЧАНД ГАНДИ (1869–1948) — за пръв път се обръща към изучаването на „Бхагавадгита“ по време на студентството си, на около двадесетгодишна възраст. По-късно си спомня как двама негови приятели англичани го помолили да прочете с тях „Бхагавадгита“, как му било неудобно да им откаже и как това в края на краищата го накарало да прочете поемата в английския превод на Е. Арнолд. „Бхагавадгита“ му направила неизгладимо впечатление и оттогава Ганди не се е разделял никога с нея. Той казва: „Винаги когато съм в затруднено положение, се обръщам към моята Майка Гита и не е имало случай тя да ме остави без утешение.“ Или: „Моят живот беше изпълнен с външни трагедии и ако те не са оставили по мен видими следи, това се дължи на учението на «Бхагавадгита».“

Понякога, както сам разказва, Ганди търсел съвет от „Бхагавадгита“ наслуки: разтварял със затворени очи книгата където му попадне и прочитал онзи стих, на който слагал пръст Този начин може да изглежда наивен, но да не забравяме, че Ганди е бил религиозен и не се е стеснявал от наивността си в общуването с бога; освен това подобен начин на „употреба“ на текста… се опира на твърде древни представи. През 20-те години Ганди събира размислите си върху „Бхага-вадгита“ в малка книжка под заглавие „Анасактийога“ (йога на непривързаността), която по-късно, допълнена със статии, очерци и т. н., се превръща в сборника „Гитамата“ (Майка Гита), преиздаван нееднократно до наши дни. Според Ганди основното в учението на поемата е анасакти — безкористното действие, като подчинява на идеала на това действие дори толкова важния за него идеал на „невреди-телство“ (ахимса) и смята, че второто е необходимо средство за постигане на първото. Проповядвайки своята религия на „неувреждането на нищо живо“, Ганди, естествено, навсякъде е срещал хора, които непрекъснато му повтаряли, че „Бхагавадгита“, виждате ли, утвърждава нещо напълно противоположно: призовава към участие във война, да се убиват враговете и т. н. В отговор Ганди с рядка проницателност говори, че изобразената в „Махабхарата“ (и по-точно в „Бхагавадгита“) война не е история, а символ: войната на Пандавите и Кауравите е драматизирано изображение на борбата на доброто със злото и всички призиви от рода на: „Започвай битката!“, и пр. трябва да се разбират в духовен смисъл, като призиви да се победи злото у самия себе си. Такова разбиране на събитията в епоса според мен е не само извънредно задълбочено, но и най-правилното. Без да се говори дори за доводите на учените (Саркар и др.), според които през историческия период, съответствуващ на събитията в „Махабхарата“, битка с така описаните размери явно не е могла да съществува, може да се посочи, изхождайки от съвършено други съображения (и естествено, извън всякаква зависимост от принципа ахимса), че изобразените в „Махабхарата“ събития добиват смисъл само ако се тълкуват в символичен, ритуален план. Твърде интересни и поучителни (в това число и за историята на културата) са и разсъжденията на Ганди за „жертвата“ (яджна) в „Бхагавадгита“, разбирана като „действие за благото на другите и извършено без стремеж за отплата“ Независимо че толкова крайно символизиране на жертвата най-вероятно да няма място в „Бхагавадгита“, все пак развитието на понятието (от ведийските ритуални текстове през упанишадите, „Бхагавадгита“ и по-нататък) води до смисъла, посочен от Ганди…