Мълчанието на агнетата
- Автор: Харис Томас
- Серия: Hannibal Lecter #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Жечка Георгиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Мълчанието на агнетата». Краткое содержание книги:
Металният детектор избипка, щом го доближиха до скулите му.
— Какво е това? — учуди се санитарят.
— Пломби — отвърна Пембри. — Издърпай устната му назад. Тези задните доста са се износили, а, докторе?
— Изглежда ми доста кротък — сподели Бойл с Пембри, след като заключиха доктор Лектър на сигурно място в клетката. — Няма да ни причинява главоболия, освен ако не откачи.
В клетката обаче, колкото и да беше яка и непревзимаема, липсваше подвижният поднос за храна. По обяд, в неприятната атмосфера, настъпила след посещението на Старлинг, доктор Чилтън побърка всички, като накара Бойл и Пембри да минат през трудоемкия и продължителен процес на обезопасяване на услужливия доктор Лектър с усмирителна риза и вериги на краката, докато той самият държеше флакона с нервопаралитичния газ. Чак тогава им разреши да отворят вратата на клетката и да внесат подноса.
Чилтън отказваше да се обръща към Бойл и Пембри по име въпреки картите с имената, закачени на джобчетата на куртките им, и неизменно ги повикваше и двамата с „ей ти там!“.
А те самите, след като чуха, че Чилтън не е истински лекар, решиха, че е „само някакъв даскал“.
Пембри се опита веднъж да обясни на Чилтън, че Старлинг е била допусната при доктор Лектър не от него, а от сержанта долу на пропуска, но му стана ясно, че в яда си Чилтън не се интересува от такива подробности.
На вечеря Чилтън не се яви и — подпомогнати от погълнатия от себе си доктор Лектър — Бойл и Пембри използваха своите собствени методи да му внесат подноса с храната. Всичко мина по мед и масло.
— Доктор Лектър, за вечеря няма да ви слагаме костюма — осведоми го Пембри. — Ще ви помоля да седнете на пода и да се отдръпнете заднишком, докато ръцете ви се проврат отзад през решетката… Точно така. — И Пембри окова китките на доктора в белезници — стегнато, с една от пръчките между двете ръце и къс напречен железен прът, промушен отгоре. — Малко наболява, но е за минутка. Така обаче си спестяваме цялото разтакаване.
Доктор Лектър не можеше да се изправи нито дори да приклекне, а понеже краката му бяха изпънати напред, не бе в състояние и да рита.
Чак когато се убеди, че е добре усмирен, Пембри се върна при бюрото си да вземе ключа от вратата на килията. Полицаят пъхна гумената палка в специалния пръстен в колана си, пусна флакона нервопаралитичен газ в джоба си и се върна при клетката. Отключи вратата, а Бойл внесе подноса. Когато вратата отново бе здраво залостена, Пембри върна ключа обратно в бюрото и чак тогава свали белезниците от ръцете на доктор Лектър. Нямаше момент, в който докторът да е свободен в килията, а Пембри да е наблизо с ключовете.
— Видяхте ли колко е лесно? — попита пазачът.
— Да, много удобно беше, благодаря — каза доктор Лектър. — Знаете ли, аз просто гледам да минава времето.
— То и ние това гледаме — рече Пембри. Доктор Лектър хапваше по малко от храната, докато същевременно пишеше, рисуваше или просто драскаше нещо с флумастер в бележника си. Пъхна една касета в прикования към крака на масата касетофон и натисна копчето. Глен Гулд изпълняваше на пиано вариациите Голдберг от Бах. Музиката, прекрасна отвъд времето и всякакви човешки неволи, изпълни клетката и стаята, в която седяха пазачите.
За доктор Лектър, седнал неподвижно до масата, времето забави ход. За него музикалните ноти се движеха всяка сама за себе си, без да губят темпо. Дори сребърните изблици на Бах бяха само дискретни ноти, отскачащи от заобикалящата го стомана. Доктор Лектър се изправи с безизразно лице и проследи с поглед как книжната салфетка се плъзва от бедрото му към пода. Тя вися във въздуха дълго-дълго опря се о крака на масата, разтвори се, преобърна се странично и се завъртя в пирует, преди да замре на стоманения под. Той не посегна да я вдигне, а направи няколко крачки из килията, мина отвъд хартиения параван и седна върху капака на тоалетната чиния — единственото място, където можеше да се усамоти. Заслушан в музиката, той се наклони встрани, опря се на умивалника и подпря брадичка в ръка, полупритворил необикновените си кестенови очи. Вариациите го интересуваха структурално. Ето я отново басовата прогресия от сарабандата, повторена отново и отново. Той кимаше в такт, а езикът му се движеше по ръба на зъбите. Първо горе — от край до край, после долу — от край до край. За езика му това бе дълго и занимателно пътешествие, като една хубава разходка из Алпите.
Сетне пъхна език високо в пространството между бузата и венеца и бавно го разходи, както правят някои мъже, когато размишляват. Венците бяха по-прохладни от езика. Езикът му докосна малката метална тръбичка и замря.