Мълчанието на агнетата

— Двете неща, които ми дължиш. Какво стана с теб и коня и как овладяваш гнева си.

— Доктор Лектър, когато разполагаме с повече време, ще ви…

— За нас времето няма еднакви измерения, Кларис. Сегашният момент е единственият, с който ще разполагаш.

— Чуйте ме, по-късно ще ви…

— Не, ти ме чуй. Две години след смъртта на твоя баща майка ти те изпраща да живееш при една братовчедка и нейния мъж в Монтана. Била си десетгодишна. Открила си, че в ранчото угояват коне за кланицата. Избягала си с една полусляпа кобила. И?

— Беше лято, така че можехме да спим на открито. Стигнахме до Боузман по един страничен път.

— Кобилата имаше ли име?

— Вероятно, но… това не са неща, които научаваш за коне, на които им предстои да бъдат заклани. Аз я наричах Хана, името ми се струваше подходящо.

— Яздеше ли я, или я водеше за юздата?

— И двете. За да я яхна, трябваше да я закарам до някоя ограда, на която да се покатеря.

— Значи така стигнахте до Боузман.

— В покрайнините на града имаше нещо като школа за яздене. Опитах се да ги убедя да вземат Хана. Искаха двайсет долара на седмица, за да я приберат в заградения корал. Допълнително за място в конюшнята. Веднага им стана ясно, че е сляпа. Казах, че аз ще я водя за юздата а децата ще я яздят, докато техните родители яздят здравите коне. Предложих да живея при нея и да чистя конюшните. Единият от тях — мъжът — се съгласяваше с всяка моя дума, а жена му в това време се обадила на шерифа.

— Шерифът е бил полицай като баща ти.

— Това не ми попречи да се изплаша от него, поне в началото. Имаше огромно червендалесто лице. Той най-сетне се съгласи да плати двайсет долара за Хана, докато „уреди някои въпроси“. Каза, че времето е топло и не е необходимо да я настаняват в конюшня. Вестниците надушиха. Вдигна се шум. Братовчедката на майка ми се съгласи да ме пусне. В крайна сметка се озовах в Дома за деца към лютеранската църква в Боузман.

— Сиропиталище ли беше?

— Да.

— А Хана?

— И тя дойде с мен. Един едър фермер лютеранец даде сено. В сиропиталището имаше хамбар. Оряхме с нея градината. Но трябваше да внимаваме къде стъпва. Настъпваше всички растения, които бяха твърде ниски, за да ги усети с краката си. Освен това я впрягахме в една каручка и тя возеше децата.

— Но умря.

— Е, да.

— Разкажи ми.

— Миналата година. Писаха ми в Академията. Смятат, че е била двайсет и две годишна. Теглила каручка, пълна с деца, в последния ден от живота си и после умряла както спяла.

Доктор Лектър явно бе разочарован.

— Колко трогателно. Мъжът на братовчедка ти ебеше ли те, Кларис?

— Не.

— А опита ли?

— Не.

— Кое те накара да избягаш заедно с кобилата?

— Щяха да я убият.

— Ти знаеше ли кога?

— С точност не, не знаех. Но през цялото време се тревожех. Тя беше доста угоена вече.

— Но кое беше конкретният повод? Кое те накара да тръгнеш именно този ден?